— Не. Административният директор на Федералната агенция по въздухоплаване ми се обади три минути преди да влезеш, за да потвърди, че той ти е наредил да свидетелстваш, но аз, така или иначе, вече знаех това.
— В такъв случай… малко съм объркан.
— Е, наистина би трябвало да се обадиш първо на мен, но няма значение. Дейвид, така и не съм ти обяснил защо се съгласих да те заема на агенцията миналата година.
— Не, сър, не сте.
— Просто исках някой от нас да държи под око проблема с нарастващото напрежение сред пътниците, защото е възможно там да има терористична следа.
Бърд изглеждаше объркан.
— Моля?
Овърмайър кимна.
— Както военното разузнаване, така и ЦРУ се тревожат, че някоя оцеляла терористична група може да инсценира взривоопасна ситуация на цивилен самолет и да я превърне в атака срещу граждански полет.
Дейвид Бърд местеше поглед от едно лице към друго.
— Но как? Инцидентите, породени от напрежение сред пътниците, са спонтанни по правило.
— Наистина ли? — попита генерал Овърмайър. — Можем ли да бъдем абсолютно сигурни? Или е възможно сред правилно подбрана група пътници да бъде провокирана експлозия от напрежение в момент, удобен за хора с други планове?
— Не знам — отвърна Бърд.
— Ние също — въздъхна генералът. — Мистър Монсън и мистър Смит ще ти опишат най-кошмарните възможности така, както те ги виждат. Всичко е строго секретно, или дори строго секретно и кодирано, и от този момент нататък наистина трябва да се съобразяваш с нарежданията ми. Ще говорим по-късно.
Генералът се изправи и кимна на Монсън, докато се отправяше към вратата.
— Били, имаш думата.
ЦРУ, Лангли, Вирджиния
13:00 ч
Сред безбройните съобщения, които се движеха през подобните на заешка бърлога коридори в Лангли, едно малко комюнике, написано от някой от постоянно увеличаващите се оперативни работници, беше преминало първоначалния преглед и беше пристигнало в електронната пощенска кутия на съответната работна група. До 6:30 ч сутринта групата, състояща се от двама мъже и една жена, беше прочела информацията, за която оперативният работник вероятно беше рискувал живота си, и беше решила, че именно това е липсващото парченце от една постепенно запълваща се мозайка.
— Все още нямаме представа какъв тип самолет ще използват, нито какво оръжие — заяви жената, докато обясняваше заключенията си пред заместник-директора.
Един от мъжете я прекъсна.
— Но все пак можем да заключим следното: Ако информацията ни е вярна, самолетът, носещ оръжието, ще излети от Африка, и то от Централна Африка. Това вероятно означава трансконтинентален полет.
— Нещо като „Боинг 777“ или „Боинг 747“, насочен към Европа?
— Точно така, или „Еърбъс 340“, или DC-10, или MD-11. Някой от тези.
— Но нямаме представа за възможната цел?
Те поклатиха глави едновременно.
— Който и да е град в Европа.
— Време?
— През следващите четирийсет и осем часа. Предполагаме, че оръжието ще бъде антракс или нещо също толкова ужасно. Ако е антракс, разбира се, трябва само да скрият заряда в колесника. Щом се отвори, вирусът също ще излезе.
Заместник-директорът кимна и се изправи.
— Добре. Вдигнете тревога и започнете да наблюдавате всичко, което лети над Африка през следващите два дни.
4
Изход В-33
Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс
12:04 ч
Мартин Нгуме усети как тялото му се разтърсва още преди клепачите му да се отворят в претъпканата чакалня. За момент го обхвана паника дали не е проспал полета си. На отсрещната стена имаше дигитален часовник и циферблатът му показваше дванайсет и една минути. Самолетът на Мартин излиташе в един и половина.
Той се отпусна, но само за миг. После отново се сети, че на единствената врата на миниатюрното жилище на майка му виси катинар. Катинар? А къде беше тя?
В къщата нямаше телефон. Бараките в Совето понякога дори нямаха тоалетни, а за да използваш телефона, трябваше да слезеш четиристотин метра по улицата до един прашен магазин, което майка му правеше един път месечно в неделя, за да приеме обаждане от сина си.
Но този път някой друг вдигна слушалката, непознат човек, който не бе чувал за майка му. Трябваше да се обади още няколко пъти, докато успее да открие местен жител, който да измине разстоянието до къщата, и още няколко, за да го повика обратно на телефона.