— Този… този доктор току-що изхвърли втория пилот от самолета. Мисля, че го уби!
— Какво? — попита невярващо единият.
— Там долу — каза Джуди, като дишаше учестено. — Видях… видях как удря втория пилот по главата, когато той се опита да се качи! Бързо! Моля ви! Помогнете ми да затворя люка и застанете върху него, за да не може да влезе!
— Какво? Да заключим човека вътре? Няма да стане, по дяволите — възкликна другият.
Тя отново падна на колене и започна сама да затваря люка, но я дръпнаха встрани.
— Остави го на мира, проклета жено.
Тя хукна към интеркома. Ръцете й силно трепереха, докато ускорението от излитащия самолет я буташе към задната част на кухненското помещение.
— Какво става, Джуди? — попита Синди. Самата тя дишаше тежко, седнала в съседната сгъваема седалка.
— Оставяме… втория пилот навън — каза объркано Джуди. — Мисля, че докторът го уби.
В салона зад тях пътниците, които все още бяха на крака по време на бързото рулиране по пистата, започнаха да търсят опора и да се връщат по местата си. Една от стюардесите в задното кухненско помещение грабна микрофона и включи уредбата:
Всички да седнат! Останете по местата си! Излитаме! Останете по местата си!
„Двайсет възела“ — помисли си Фил в пилотската кабина, като огледа инструментите и отново се вторачи в пистата пред себе си, ярко осветена от мощните светлини на боинга. Чудеше се дали всеки момент през пилотската кабина няма да профучат куршуми.
Отляво нещо се раздвижи и той погледна натам, като се чудеше защо някакъв човек с бяла риза с къси ръкави лежеше от лявата страна на пистата в локва кръв. Вече имаше прекалено много шокиращи неща, с които да се справя, и това беше просто още една невъзможна гледка, която да осмисли, но очите му неволно се върнаха към окървавената фигура и потърсиха още детайли, докато самолетът профучаваше покрай него.
На раменете на човека имаше нашивки и шокът почти накара сърцето му да спре.
„Боже господи! Това е Абът!“
Умът му се завъртя шеметно, като се опитваше да го отрече.
„Не може да бъде! Той каза по радиото, че се е качил!“
Притисна лице към стъклото, като се опитваше да види още някой навън, но в същия момент човекът на пистата вдигна ръка в жест за помощ, точно когато краят на светлините премина над него и го остави невидим като кошмар зад преминаващия самолет.
Боингът вече се движеше с над четирийсет възела. От двете страни на пистата имаше камиони и войници, въпреки че все още не стреляха по него.
Трябваше да вземе решение за част от секундата: да изключи двигателите и да спре или да продължи излитането. Фил се бореше, за да удържи огромния самолет в средата на пистата, с ръка на дроселите. Скоростта нарастваше с всяка секунда. Дръпна дроселите наполовина назад, като се канеше да спре напълно, но внезапната загуба на ускорение толкова го шокира, че ръката му сама ги избута напред, отново на пълна мощност.
Оставяше втория си пилот. Гарт беше ранен и кървеше, проснат на асфалтовата писта. Как? Нали беше докладвал, че отново е на борда? Главата му щеше да се пръсне. Скоростта на самолета надхвърли осемдесет възела, но до него нямаше втори пилот. Това законно ли беше? Той кървеше там, отзад на пистата. Защо?
Фил отново усети как умът му заповядва да спре двигателите, но този път краят на пистата очевидно приближаваше и той овладя импулса си, като в същата част от секундата си каза, че вече няма място за връщане.
Или има? Не можеше да прецени и не можеше да поеме риска. И все пак съмнението го разкъсваше. Не знаеше какво да прави, затова продължи.
Скоростта се покачи над сто и двайсет възела. Кое щяха да достигнат първо: скоростта за излитане или края на пистата?
Скоростта вече бе над 135 възела. Трябваха му 145, за да излети, и няколко допълнителни секунди, за да завърти носа нагоре, така че крилата да заберат достатъчно въздух и да ги изтеглят нагоре. На края на пистата нямаше червени светлини, както бе свикнал, или пък маркери за оставащото разстояние. Само черна бездна отвъд. Дори на 130 възела боингът сякаш едва помръдваше, защото височината от очите му до пистата беше четиринайсет метра, а малкият кръг светлина от крилата създаваше впечатление, че пълзят.
„Сто и четирийсет!“
Краят на пистата определено беше на по-малко от 330 метра пред него. Нямаше време за губене. Фил издърпа щурвала рязко назад и усети как носът подскочи от пистата, а ъгълът на издигане надхвърли 15 градуса. Дърветата изчезнаха под носа. Усети как колесникът се разтърси, когато се отдели от пистата, и продължи да дърпа щурвала, а ъгълът на издигане се увеличаваше с всяка изминала секунда. Дърветата вече бяха под самия корем на самолета и прелитаха под тях с 260 км/ч. Стори му се, че вижда проблясъци светлина отдясно, и се уплаши да не са изстрели, насочени към самолета му.