— Или какво? Ще пребиеш всичките ми стюардеси с други кислородни бутилки и ще дойдеш да пилотираш ли?
— Насочи този самолет към Кейптаун с максималната скорост, на която е способен. Разбираш ли ме?
— Ние вече летим към Кейптаун. Просто… просто седни и остави хората ми на мира.
— Наистина ли се опитваш да избиеш всички ни, капитане? Самоубийство ли замисляш?
— Какво?
Брайън Логан повтори въпроса си, като разбра погрешно тишината от пилотската кабина.
— Разбира се, че не замислям самоубийство, боже опази! — успя да каже Фил най-сетне. — Опитвам се да предпазя всички ни. Имахме проблем с двигателя, трябваше да кацнем там…
— Сега ние управляваме този самолет — прекъсна го Логан. — И ще изпратим няколко пилоти любители горе, за да те наблюдават, така че ако опиташ някой друг номер, ще издърпаме вонящото ти тяло от пилотското място и ще сложим някой друг на него, арогантно копеле!
— Никой няма да влезе в тази пилотска кабина, Логан.
Фил чу как гласът на доктора се усилва, докато почти плюеше в микрофона:
— Ти си просто един малък император, а, капитане? Можеш да си седиш там, горе, и да оставяш хората да умрат, защото не ти пука. Един втори пилот, някакъв беден нещастник в икономическа класа със счупени ребра, някакво бебе… Не ти пука. Искаш да сложиш край на живота си и не се интересуваш ни най-малко за другите хора на борда. Бедният втори пилот беше прострелян и в двата крака и имаше нужда от помощта ти, а ти просто го остави да умре. Някой трябва да спира копелетата като теб и този път на борда има човек, който да се заеме с това.
Гласът на Фил Найт се повиши с една октава под влияние на напрежението.
— Това, което се опитваш да направиш… се нарича въздушно пиратство… освен че си нападнал втория пилот… и се наказва със смърт!
— На кой му пука — отвърна Логан. — Вече съм мъртъв отвътре благодарение на вас.
— Тук горе имам пистолет! — изпищя Найт уплашено, като добре осъзнаваше, че гласът му е твърде силен и висок, но не можеше да го контролира. — Ако се опиташ да влезеш през вратата на пилотската кабина, ще те застрелям от упор!
Фил затръшна слушалката на поставката, преди да чуе отговора. Ръцете му видимо трепереха, когато се обърна към Джуди Джаксън, която внимателно го наблюдаваше с огромни от уплаха очи.
— Имаш ли пистолет? — попита тя.
— Не, но не искам той да го разбере — поклати глава той, като дишаше учестено. Почти очакваше всеки момент тълпа от пътници да разбие вратата.
Отново протегна ръка към микрофона и набра кода на радиоуредбата за съобщения в салона.
Говори капитанът. Искам всички да ме слушате внимателно. Летим към Кейптаун и имаме късмет, че сме живи. Останете на местата си или ще трябва да се приземя на първото възможно летище с охрана. Останете по местата си! Няма да толерирам бунт! И още нещо. В салона има един луд, когото е най-добре да държите под контрол. Казва се Логан. Не му разрешавайте да ви накара да направите нещо глупаво.
Фил остави слушалката и се обърна към Джуди:
— Сигурна ли си, че Логан е пребил Абът?
— Видях го. Знам какво съм видяла. Сигурна съм.
— Добре. На стената зад мен има една пожарникарска брадва, Джуди. Вземи я.
— За какво ти е брадва?
— Аз пилотирам. Остава на теб — отвърна той.
— Какво?
— Да ги държиш вън от тази кабина. Ако се доберат до мен, всички ще загинем.
Фил сведе очи към централното табло, като се опитваше да мисли. Трябваше да се свърже с външния свят и да им съобщи, че е отвлечен.
Отвлечен. Думата беше точна, нали?
„Кодът за отвличане!“
Той погледна към радарния транспондер, малкото радио, което отговаряше на всеки радарен лъч на въздушния контрол, като изпращаше обратно сноп от информация за разпознаване. Зелената светлинка на инструмента мигаше, защото се беше изкачил над 3300 метра. Нечий радар го наблюдаваше и уредът работеше, така че можеше да набере международния код за отвлечен самолет. Независимо колко груби бяха африканските радари, кодът щеше да бъде забелязан от диспечерите на земята.
Фил се наведе и завъртя малките копчета, като искаше да набере кода за отвличане, но вместо него въведе този за повреда в радиостанцията.