През прозорците видях, че квадратната кула е опасана с балкон.
Отворих вратата и излязох на балкона.
Спрях при югозападния ъгъл. Оттатък залива Моричес се мержелееха външните бариерни острови и протокът Моричес, който отделя Файър Айлънд от уестхамптънските дюни и окръжния парк „Къпсог Бийч“ — на вулгарния полицейски жаргон, там някой беше опънал филията си на плажа и може би бе записал на видео улики, които моментално щяха да доведат до продължаване на следствието.
Зад бариерните острови тъмнееше Атлантическият океан, в който мъждукаха светлините на малки лодки и големи кораби. В небето блещукаха звезди и светлини на самолети, пътуващи на изток и запад.
Съсредоточих се върху самолета, който пътуваше на изток и в момента се намираше точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд. Той бавно се издигаше на височина три хиляди, три хиляди и петстотин метра, отдалечен на десетина-дванайсет километра от брега. Някъде там самолетът на ТУЕ, извършващ редовен полет от летище „Кенеди“ за Европа, изведнъж беше избухнал във въздуха.
Опитах се да си представя какво са видели ония над двеста души да се издига от водата и да се стрелва към самолета.
Може би ми предстоеше да се срещна с някой от тия хора — или с някой друг.
Върнах се в остъкленото помещение и седнах на един въртящ се стол с лице към стълбището. След няколко минути чух стъпки по скърцащите стъпала. По навик и защото бях сам, извадих личния си „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър от кобура на глезена си и го затъкнах отзад под колана си. По стълбището се появиха глава и рамене на мъж. Той влезе в стаята, огледа се и ме забеляза.
Въпреки слабата светлина видях, че е шейсетинагодишен, висок, хубав мъж, с къса сива коса. Носеше жълто-кафяв спортен панталон и син блейзър. Заприлича ми на военен.
Непознатият се приближи към мен и аз се изправих.
— Господин Кори, аз съм Том Спрък. — Той ми подаде десницата си и се ръкувахме. — Помолиха ме да разговарям с вас.
— Кой?
— Госпожица Мейфилд.
Всъщност беше госпожа Мейфилд, специален агент Мейфилд или понякога госпожа Кори, обаче това не бе негов проблем. Във всеки случай човекът определено ми изглеждаше военен. Сигурно офицер. Специален агент Мейфилд я биваше да избира ценни свидетели.
Мълчах, затова той ме осведоми:
— Аз съм свидетел на събитията от седемнайсети юли деветдесет и шеста. Но това ви е известно.
Кимнах.
— Тук ли искате да останем, или да излезем навън? — попита Спрък.
— Тук. Седнете.
Той придърпа един от въртящите се столове към бюрото и седна.
— Откъде искате да започна? Настаних се зад бюрото.
— Разкажете ми малко за себе си, господин Спрък.
— Добре. Аз съм бивш морски офицер, завършил съм академията в Анаполис, уволних се с чин капитан. Някога пилотирах фантоми, базирани на самолетоносачи. Имам сто и петнайсет полета в три последователни мандата в Северен Виетнам от шейсет и девета до седемдесет и втора.
— Значи знаете как изглеждат различните пиротехнически средства по здрач над водата — отбелязах.
— Естествено.
— Добре. Как изглеждаха на седемнайсети юли деветдесет и шеста?
Той се вторачи в океана.
— Бях излязъл с едноместната си платноходка „Сънфиш“ и както всяка сряда вечер, имахме неофициална регата в залива.
— Кои?
— Членувам в Уестхамптънската яхтескадра в залива Моричес. Свършихме регатата към осем часа. Всички поеха обратно към клуба на барбекю, но аз реших да мина през протока Моричес към океана.
— Защо?
— Морето беше необичайно спокойно и скоростта на вятъра беше шест възела. Тук рядко се радваме на такива условия и можех да поплавам със „Сънфиш“ в открито море. — Той продължи: — Към осем и двайсет вече бях излязъл от протока. Плавах на запад покрай брега на Файър Айлънд срещу окръжния парк „Смит Пойнт“.
— Прощавайте, че ви прекъсвам, но това, което ми разказвате, обществено достояние ли е?
— Това разказах на ФБР. Не знам дали е обществено достояние.
— Правили ли сте публични изявления, след като разговаряхте с ФБР?
— Не съм. Казаха ми да не го правя.
— Кой?
— Агентът, който пръв ме разпита, после и други агенти от Бюрото в следващи разговори.
— Ясно. Кой ви разпита пръв?
— Жена ви.
Навремето тя не ми беше жена, обаче кимнах.
— Моля, продължете.
Той отново отправи поглед към океана.
— Седях в „Сънфиш“ и зяпах, както човек си прекарва повечето време в платноходка. Беше много тихо и спокойно и се наслаждавах на плаването. Залезът официално трябваше да е в осем двайсет и една, обаче реалният щеше да е в девет без петнайсет. Погледнах си часовника, който е дигитален, осветен и точен, и видях, че е осем и трийсет и петнайсет секунди. Реших да обърна и да вляза в протока, преди да се стъмни.