14.
Нашият портиер Алфред ни повика такси и се отправихме на половинчасово пътуване до работното ни място на Федерал Плаза в южен Манхатън. Беше девет сутринта и часът пик в тоя топъл слънчев юлски ден започвате да отминава.
Не биваше да разговаряме по деликатни въпроси в такси, особено ако шофьорът се казва Абдул, както предполагаше името в разрешителното му за работа, затова реших да убия времето и го попитах:
— Откога си в тая страна?
Той ми хвърли кос поглед.
— А, от десетина години, господине.
— Според теб какво се е случило с полет осемстотин на ТУЕ?
— Джон — обади се Кейт.
Не й обърнах внимание и повторих въпроса.
— О, това беше ужасна трагедия — колебливо отвърна Абдул.
— Да. Смяташ ли, че го е свалила ракета?
— Не знам, господине.
— Аз смятам, че израелците са го свалили и са се опитали да прехвърлят вината на арабите. Ти как смяташ?
— Ами, възможно е.
— Също като атентата срещу Световния търговски център.
— Възможно е.
— Джон!
— Значи смяташ, че е било ракета — казах на Абдул.
— Ами… много хора са видели ракетата.
— И кой може да е имал толкова мощна ракета?
— Не знам, господине.
— Израелците. Кой друг.
— Ами, възможно е.
— Какво пише в твоя арабски вестник на предната седалка?
— Хм… Да, споменават за годишнината от трагедията.
— Какво пише? Че е било американска военна злополука ли? Или че са евреите?
— Не са сигурни. Скърбят за жертвите и очакват отговори.
— Аз също.
— Стига, Джон — намеси се Кейт.
— Просто се опитвам да загрея малко.
— Защо не се опиташ за малко да млъкнеш? Продължихме в мълчание към Федерал Плаза и аз се зачетох в спортните страници.
Федералните власти и техните служители са адски деликатни към правата и чувствата на всички малцинства, скорошни имигранти, индианци, кутрета, гори и застрашени отвратителни видове. Аз, от друга страна, съм лишен от тая деликатност и равнището на прогресивното ми мислене е заседнало някъде около времето, когато преработваха полицейския правилник, за да забранят изтръгването на признания от заподозрени с бой.
Във всеки случай, въпреки че не бяхме на една и съща дължина на вълните, през изтеклата година двамата със специален агент Мейфилд бяхме забелязали, че се учим един от друг. Тя по-често псуваше и наричаше хората „задници“, докато аз ставах по-чувствителен към сърдечните болки на хора, които бяха скапаняци и задници.
Стигнахме на Федерал Плаза и аз платих на Абдул и му дадох бакшиш — петачка, — задето му бях причинил известно безпокойство.
Влязохме в голямото фоайе на четирийсет и един етажната сграда през входа откъм Бродуей и тръгнахме към служебните асансьори.
Федерал Плаза подслонява цял куп държавни институции, половината от които събират данъци, за да ги харчи другата половина. На етажите от двайсет и втори до двайсет и осми се намират кабинетите на различни органи на реда и разузнавателни управления, които са достъпни само със специални асансьори, отделени от фоайето с дебел плексиглас, зад който има охрана. Както винаги, аз си показах служебната карта прекалено бързо, за да я видят дежурните, после въведох електронния код и плексигласовата врата се отвори.
Двамата с Кейт влязохме и се насочихме към седемте асансьора, които обслужват етажи от двайсет и втори до двайсет и осми. Дежурните не поискаха да видят документите ни по-внимателно.
Качихме се на един свободен асансьор, натиснах бутона на двайсет и шестия етаж и предупредих Кейт.
— Бъди готова да ни привикат поотделно в нечий кабинет.
— Защо? Смяташ ли, че снощи са ни следили?
— Ще разберем.
Асансьорната врата се отвори на двайсет и шестия етаж. В малкото фоайе нямаше дежурни — може би не се и налагаше, щом вече си стигнал дотам.
Затова пък на тавана имаше охранителни камери. Обаче ония, които наблюдаваха мониторите, сигурно получаваха по шест кинта на час и нямаха представа нито за какво, нито за кого да внимават. Стига да бяха будни, естествено.
От друга страна, с Кейт пак трябваше да въведем електронен код, за да влезем в нашия коридор.
За да съм честен, охраната на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми на Федерал Плаза си я биваше, но не беше отлична. Искам да кажа, че можех да съм терорист, опрял пистолет в гърба на Кейт, и без много зор щях да стигна до тоя коридор.
Всъщност охраната не се бе подобрила нито тук, нито където и да било другаде през последните двайсет години, въпреки явните свидетелства, че се води война.
Обществеността съвсем смътно съзнаваше тоя факт и никой от Вашингтон не беше казвал, нито официално, нито неофициално, на държавните институции, които водеха войната, че събитията в света всъщност са война срещу Съединените щати и техните съюзници.