Вашингтон и средствата за масова информация предпочитаха да разглеждат всеки терористичен удар като отделно събитие почти или без никаква връзка помежду им, докато дори малоумен или политик, ако се замислеше достатъчно дълго за това, можеше да открие връзката. Някой трябваше да събере силите или някое събитие трябваше да има достатъчно силен отзвук, за да разбуди всички.
Поне такова беше моето мнение, формирано през кратката година, откакто бях там, с предимството да съм външен наблюдател. Ченгетата търсят връзки, които предполагат серийни убийства или организирана престъпност. Феберейците явно разглеждаха терористичните удари като дело на неорганизирани групировки от бунтари или психопати.
Обаче те не бяха такива — всъщност бяха много по-зловещи и по-добре подготвени и организирани от хора, които до късно вечер работеха над списъци с различни начини да ни прекарат.
Моето мнение обаче не беше популярно и не се споделяше от много хора, които работеха на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми, а даже да се споделяше, никой не излагаше гледището си в докладни записки, нито го разкриваше на съвещания.
Спрях при един автомат за вода и докато пиех, посъветвах Кейт:
— Ако някой шеф или от ОСО те разпитат, най-добре им кажи истината и само истината.
Тя не отговори.
— Ако излъжеш, лъжата ти няма да съответства на моята. Само спонтанната истина ще ни спаси от правни усложнения.
— Знам. Аз съм правист. Но…
— Вода? — предложих й. — Да натисна сифона?
— Не, благодаря. Виж…
— Няма да ти натисна лицето във водата. Обещавам.
— Майната ти, Джон, вземи да пораснеш. Слушай, всъщност не сме извършили нищо лошо.
— Така твърдим ние и се придържаме към тая версия. Снощните ни действия се обясняват с това, че сме всеотдайни и ентусиазирани агенти. Ако те разпитат, внимавай да не изглеждаш, да не се държиш или чувстваш гузна. Дръж се гордо със своята всеотдайност към дълга ти. Това ги смущава.
— Говориш като истински социопат.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Не е смешно. — И прибави: — Преди пет години изрично ми наредиха да не се занимавам с този случай.
— Трябваше да ги послушаш.
Продължихме по коридора.
— Предполагам, че ако ни наблюдават, няма да ни привикат веднага — казах аз. — Ще продължат да ни следят, за да видят какво правим и с кого разговаряме.
— Караш ме да се чувствам като престъпница.
— Просто ти обяснявам как да приемеш това, което сама започна.
— Нищо не съм започнала. — Кейт ме погледна. — Джон, съжалявам, ако съм те…
— Не мисли за това. За Джон Кори ден без проблеми е като ден без кислород.
Тя се усмихна и ме целуна по бузата, после се запъти към своето работно място в голямата зала, като по пътя поздравяваше колегите си.
Моето работно място се намираше в отсрещния край на залата — далеч от феберейците — сред колеги детективи от Нюйоркското полицейско управление, и редовни, и пенсионирани нещатни агенти като мен.
Макар да се радвах на компанията на моите хора, това физическо разделение между ФБР и НЙПУ говореше за културно разделение, много по-широко от трите метра килим.
Даже когато нямах жена в скъпарската част на залата и се нуждаех от повод за напускане, не исках просто така да си подам оставката. Ровичкането в случая с полет 800 на ТУЕ можеше да ми уреди изхвърлянето, което напълно ме устройваше, и Кейт нямаше да си помисли, че се измъквам от нашия спретнат трудов договор, който, кой знае защо, й харесваше. Искам да кажа, аз съм позор за всичките си познати, даже понякога за други ченгета, обаче Кейт явно се гордееше с това, че е омъжена за едно от проблемните ченгета на двайсет и шести етаж.
Това може би беше проява на бунт от нейна страна, начин да заяви на Джак Кьоних, главен специален агент от ФБР, и на другите шефове, че специален агент Мейфилд още не е съвсем дресирана.
Е, това беше дълбоката ми мисъл за деня, а още нямаше десет сутринта.
Оправих вратовръзката си и се замислих за физиономия. Я да видим… Имаше голяма вероятност да съм затънал до ушите в лайна, затова реших да изглеждам весел и доволен, че съм там.
Възприех съответното изражение и тръгнах към бюрото си.
15.
Поздравих колегите си, закачих си сакото на закачалката и заех работното си място.
Включих компютъра, въведох паролата си и си прочетох имейла, който се състоеше главно от служебни докладни. Понякога на екрана се появяваше оруелско съобщение, предупреждаващо за ново държавно престъпление на мисълта.