— Ходя на курс по деликатност към ислямската култура. Хари пак се засмя.
Отново насочих вниманието си към купчината хартии върху бюрото ми. Имаше много докладни за четене и препращане и се заех с тях.
Интересните папки, на които феберейците им викат „досиета“, бяха заключени в архива и ако ми се налагаше да ги използвам, трябваше да попълвам заявки, които се обработваха от неизвестни на мен личности. Имам право на достъп до секретна информация, обаче доста ограничен, затова се налагаше да се задоволявам със случая на Халил и другите задачи, които ми възлагаха. Така е много трудно да се установи дали даден случай е свързан с друг. Всичко беше разпределено от съображения за сигурност, което по моето скромно мнение е сериозна слабост в играта на разузнаване. В полицейската работа почти всички дела са достъпни на всеки детектив с нюх и достатъчно дълга памет за стари следствия или престъпници.
Обаче не бива да правя негативни сравнения. Нищо не е толкова успешно, колкото успеха и засега, да чукам на дърво, феберейците съвсем успешно пазят Америка от предните линии на глобалния тероризъм.
Освен веднъж. Или два пъти. А може би три пъти.
Първият път, атентатът срещу Световния търговски център, беше голяма изненада, но почти всички извършители бяха арестувани, осъдени и пратени в затвора до живот.
Точно над подземния гараж между двата небостъргача, в който стана експлозията, бяха вдигнали хубав гранитен паметник на шестте жертви.
После идваше полет 800 на ТУЕ, който можеше и да е обикновена злополука.
И накрая, случаят с Асад Халил, който от моя гледна точка си беше терористичен удар, но който властите бяха определили като убийства, извършени от престъпник от либийски произход с лична омраза към неколцина американски граждани.
Това не беше съвсем вярно, както лично мога да потвърдя, обаче ако го кажа, ще наруша закона, според някои обещания, които съм дал, и клетвени декларации, които съм подписал, свързани с националната сигурност и така нататък.
Тоя свят на национална сигурност и контратероризъм коренно се различаваше от света, с който бях свикнал, и трябваше ежедневно да се убеждавам, че тия хора знаят какво вършат. Само че някъде дълбоко в своя елементарен ум хранех известни съмнения.
Изправих се, облякох си сакото и помолих Хари:
— Звънни ми, ако някой свика съвещание.
— Къде отиваш?
— На опасна операция. Може да не се върна.
— Ако се върнеш, ще ми донесеш ли един сандвич с полска наденичка? Без горчица.
— Ще направя всичко възможно.
Бързо излязох, като хвърлих поглед към Кейт, която съсредоточено се взираше в компютърния си екран. Качих се на асансьора във фоайето и слязох долу.
В епохата на мобифоните тук-там все още има улични телефони и аз се запътих към един от тях на Бродуей. Ставаше топло и се събираха облаци.
Открих номера на мобилния телефон на Дик Карнс в паметта на моя мобифон и му се обадих от уличния телефон.
Стар колега от отдел „Убийства“ в НЙПУ, преди няколко месеца Дик беше напуснал КТС и сега правеше проверки на миналото на хора като цивилен на граждански договор с ФБР.
— Ало?
— Карнс Инвестигейтив Сървисиз ли е?
— Да.
— Мисля, че жена ми си има любовник. Можете ли да я проследите?
— Кой се обажда? Кори? Задник такъв.
— Реших, че се занимаваш с такива неща.
— Не, но за теб ще направя изключение.
— Какво ще правиш на обяд? — попитах.
— Зает съм. Какво има?
— Какво правиш в момента?
— Приказвам с теб. Къде си?
— На Федерал Плаза.
— Веднага ли ти трябвам?
— Да.
Последва пауза, после той каза:
— Вкъщи съм. В Куинс. — И прибави: — Работя си вкъщи. Страхотно е. Трябва да помислиш по тоя въпрос.
— Дик, нямам време да дрънкам глупости цяла сутрин. Колкото можеш по-бързо ела в онова заведение в китайския квартал. Нали се сещаш?
— В „Дим Сум Го“ ли?
— Да. До виетнамския ресторант. — Затворих и пътьом купих два сандвича с полска наденичка, единия без горчица.
Върнах се в службата, дадох на Хари неговия сандвич, отидох до кафенето и си взех чаша черно кафе. На стената висяха феберейски плакати с издирвани личности на английски и арабски, включително два за господин Осама бин Ладен — единият заради атентата срещу бойния кораб „Коул“, а другият заради атентатите срещу посолствата в Кения и Танзания. За главата му даваха пет милиона долара награда, обаче до тоя момент нямаше желаещи, което ми се струваше странно. За пет милиона повечето хора са готови да предадат най-добрия си приятел и родната си майка.