Другото странно нещо беше, че бин Ладен никога не поемаше отговорността за атентатите, които се предполагаше, че е организирал. ЦРУ сочеше него за извършител, обаче се питах защо са толкова сигурни. Както предишния ден бяхме обсъждали с Кейт, терористичните групировки и отделните терористи явно бяха престанали да се хвалят с делата си и случаят с полет 800 на ТУЕ можеше да е точно такъв.
Вгледах се в лицето на Осама бин Ладен. Странен тип. Всъщност всички тия господа от Средна Азия на десетината плаката изглеждаха страшно, обаче в такъв контекст може би всеки прилича на престъпник.
Вторачих се в плаката на моя стар противник Асад Халил, наричан също Лъва. Само той изглеждаше сравнително нормално — хубав мъж с добре подстригана и вчесана коса — но ако човек се втренчеше в очите му, виждаше страшни неща.
Текстът под снимката на господин Халил беше неясен, споменаваше се само за множество убийства на американци и европейци в различни страни. Министерството на правосъдието даваше мизерна награда от един милион долара, което лично аз намирах за обидно, като се имаше предвид, че оная отрепка се опита да ме убие и още беше на свобода.
Всъщност, ако Тед Наш още бе жив, щеше да се обиди още повече, защото тъкмо Асад Халил беше пронизал черепа му със снайперистката си пушка.
Върнах се на бюрото си, седнах и включих компютъра. Влязох в интернет и написах „полет 800 на ТУЕ“.
Хората от отдела за вътрешна безопасност понякога проверяват къде влизаш, естествено, обаче ако ме наблюдаваха, и без това знаеха с какво се занимавам.
Видях, че ще ми трябва седмица, за да прегледам резултатите, затова първо влязох в уебсайта на ОНРП и половин час четох за заговори и засекретявания.
Минах през още няколко сайта и прочетох отделни статии в някои вестници и списания. По-ранните, забелязах, които бяха написани най-късно половин година след катастрофата, повдигаха много въпроси, които не получаваха отговор в статиите, написани по-късно, даже от репортерите, които първоначално бяха поставили тия въпроси.
Усетих, че Хари ме наблюдава, и вдигнах поглед към него.
— Ще си ядеш ли сандвича? — попита той.
Подадох му го над ниската стена, която ни разделяше, излязох от интернет и изключих компютъра. Облякох си сакото.
— Закъснявам за курса по деликатност.
Той се захили.
Отидох при Кейт и тя вдигна поглед от компютъра, после излезе от онова, което четеше, явно беше нещо забранено за мен или пък имейл от гаджето й.
— Отивам на среща с един човек — осведомих я.
Повечето съпруги биха попитали „с кого“, но в тоя занаят не си задаваме такива въпроси.
— Колко ще се бавиш? — попита Кейт.
— По-малко от час. Ако си свободна, ще те чакам на обяд в „Еко“. В един.
Тя се усмихна.
— Значи ме каниш на среща. Ще се обадя да резервирам маса. Публичните прояви на обич не се насърчават тук, в Министерството на любовта, затова й отдадох чест и си тръгнах.
Излязох от сградата, купих „Дейли Нюз“ от една будка и извървях пеш няколкото преки на север до китайския квартал.
Много ченгета и агенти на ФБР си уговарят срещи в китайския квартал. Защо ли? Защото е по-лесно да забележиш хора, които те следят, освен ако тия хора не са китайци естествено. Освен това е по-евтино. Нямах представа къде си провеждат срещите ЦРУ, обаче подозирах, че го правят в клуба на възпитаниците на Иейл. Във всеки случай, от Федерал Плаза като че ли никой не ме проследи.
Подминах, после се върнах и влязох в китайското ресторантче „Дим Сум Го“. Седнах в едно свободно сепаре в дъното с лице към входа.
Ресторантът се помещаваше в някогашното фоайе на сградата. Това си беше чисто местно заведение, в което не се отбиваха даже най-заблудените туристи, нито сноби, търсещи кулинарни приключения. По-важното обаче беше, че в цял Ню Йорк сигурно нямаше друг китайски ресторант, в който да сервират кафе, благодарение на полицейската клиентела. После идваха поничките.
Още нямаше обяд и заведението бе сравнително празно, освен неколцина местни, които пиеха чай и си приказваха на кантонски диалект, докато двойката в съседното сепаре разговаряше на книжовен китайски.
Измислям си.
Сервираше една невероятно красива китайка, която се движеше така, сякаш плуваше във въздуха.
Тя мина покрай мен, усмихнахме се един на друг и на нейно място се появи дърта вещица по домашни пантофи. Бог, помислих си, си играе жестоки шеги с женените мъже. Поръчах си кафе.