Старицата с тътрене се отдалечи и аз се зачетох в спортните страници на „Дейли Нюз“.
В кухнята готвеха специалитетите за деня и ми се стори, че чувам котка, куче и патица, после звуци от кълцане и след това тишина. Обаче ухаеше апетитно.
Зачетох се във вестника и като отпивах от кафето, зачаках Дик Карнс.
16.
Дик Карнс влезе в ресторанта, забеляза ме и докато сядаше срещу мен, се ръкувахме. — Благодаря, че дойде — казах.
— Няма защо. Обаче в един трябва да съм в центъра.
Шейсетинагодишният Дик беше запазил цялата си коса и всичките си зъби. Беше винаги елегантен и днес не правеше изключение.
— Гледа ли снощи мача? — попитах го.
— Да — потвърди той. — Страхотен мач. Ти гледа ли го?
— Имах работа. Как е Мо?
— Добре е. По-рано мърмореше за работното ми време в полицията, после в КТС. Сега съм си вкъщи и има нова тема за мърморене. Вика ми: „Заклела съм се да съм с теб в добро и лошо, Дик, обаче не съм казвала нищо за обяд“.
Усмихнах се.
— Как ти понася семейният живот? — попита той.
— Страхотно. От полза е, че сме в един и същи занаят. Освен това получавам безплатни правни съвети.
Беше негов ред да се усмихне.
— Можеше да е и по-зле. Тя е истинска кукличка.
— Всеки ден благославям Господ.
— Като стана дума за правни съвети, чуваш ли се с Робин?
— От време на време. Прелита покрай балкона ми на метлата си и ми маха с ръка.
Дик се засмя.
След като приключихме с встъплението, смених темата и го попитах:
— Харесва ли ти работата?
Той се замисли за миг.
— Липсват ми хората, с които работех, но общо взето, сам си определям работното време и хонорарите си ги бива. Понякога обаче е доста мудно. Нали разбираш, трябва да правим повече проверки за повече хора. Например ония идиоти от охраната на летищата — тяхната работа е важна, ама им плащат кофти и половината са потенциален риск за сигурността.
— Говориш като истински цивилен агент на граждански договор, който се стреми да таксува повече часове — отбелязах.
Дик се усмихна.
— Плащат ми на случай, а не на час. Сериозно, нещата в тая страна трябва да се постегнат.
— Живеем в държава, която е благословена с много късмет и два океана — осведомих го.
— Ще ти съобщя една новина. Късметът е на изтичане, а океаните вече не значат абсолютно нищо.
— Може и да си прав.
Дребната старица се дотътри и Дик си поръча кафе и пепелник. После запали цигара.
— Е, с какво мога да ти помогна? С такава работа ли искаш да се заемеш? Мога да те свържа с когото трябва.
И двамата знаехме, че не го моля за спешна среща, за да говорим за работа, обаче ако по-късно се наложеше, можеше да използваме тая версия за прикритие.
— Да — отвърнах. — Струва ми се, че с удоволствие ще се занимавам с такова нещо.
Кафето пристигна. Той отпи, смукна от цигарата си и накратко ми описа работата си, за да имам убедителен вид, ако някой ме разпитва за нея, докато ме проверяват с детектор на лъжата.
После превключих на категорията „Още за какво приказвахте?“.
— Да минем на въпроса. Имам нужда от сведения за полет осемстотин на ТУЕ.
Дик не отговори.
— Не участвам в следствието и както знаеш, никога не съм участвал — продължих аз. — Както знаеш, Кейт участва, обаче не иска да ми каже нищо. Никой от КТС не иска да ми каже нищо и аз не искам да приказвам с тях. Ти си ми старо приятелче и си цивилен, затова искам да си поприказваме.
— Хлябът ми зависи от федералните власти — след кратко мълчание отвърна той.
— И моят. Затова хайде да си поприказваме като бивши ченгета.
— Не ми докарвай беля, Джон. Нито на себе си.
— Аз сам мисля за себе си, Дик. Що се отнася до теб, знаеш, че никога няма да те издъня.
— Знам. Обаче… Подписал съм клетвена декларация…
— Майната й на декларацията. Делото е приключено. Можеш да говориш.
Дик мълчеше.
— Виж, Дик, познаваме се отдавна. Хайде да се престорим, че никога не сме чували за ФБР и Контратерористичната спецчаст. Аз работя по един случай в свободното си време и имам нужда от помощта ти. — Всъщност тоя ден бях на работа, обаче всичко се балансира.
Той дълго се взира в кафето си, после попита:
— Защо се интересуваш от тоя случай?
— Вчера ходих на панихидата. Трогнах се. Освен това ми се представи един човек, Лайъм Грифит. Познаваш ли го?
Дик кимна.
— Прекалено настойчиво ме разпитва какво правя там. Затова ме обзе любопитство.
— Това не е основание да си вреш носа в тия работи. Виж, тоя случай провали повече хора от повече държавни институции, отколкото знаеш. Ветераните, които се измъкнаха живи, не искат да се връщат там. На някои младоци като теб им се струва, че искат да видят каква е цялата тая история. Не бива. Остави я на мира.