— Мъжът ми е доставчик. Прибира се вкъщи по всяко време. И е як и ревнив.
— Няма проблем. Мога да му обясня. Пък и да не мога, имам патлак.
Тя се засмя.
— Добре. Малко компания на възрастен човек няма да ми е излишна.
И ми даде адреса си на Стейтън Айлънд.
— Благодаря — казах аз. — Ще се опитам да хвана ферибота в три. Дотогава може би ще успееш да се поровиш в бележника си. Юли деветдесет и шеста.
Мари остави това без отговор. Каза само:
— Аз съм на двайсет минути път с такси от пристанището. Спри и ми вземи пакет памперси.
— Хм…
— Четвърти размер. По пътя има аптека. Чакам те. Затворих и излязох от кабината.
Спрях такси на Бродуей, показах си фалшивата полицейска карта, която се запомня много по-трудно от феберейските, и съобщих на господина, който носеше чалма:
— Трябва да взема ферибота за Стейтън Айлънд в три часа. Настъпи газта.
Шофьорът сигурно не беше гледал много американски филми, защото попита:
— Какво настъпва?
— Бързо. Полиция.
— Аха.
Това е мокрият сън на манхатънския таксиметров шофьор. Почти без да спира на светофарите по Бродуей, той стигна на кея „Уайтхол“ в три без пет. Отказа да вземе пари, обаче аз му дадох петачка.
Кой знае защо, фериботът — собственост на градските власти — беше безплатен за пешеходци. Сигурно в обратната посока струваше сто долара.
Тъй като корабът надуваше сирената, изтичах по кея и се качих. Взех едно разписание на фериботите и минах през долната палуба. В тоя час имаше много свободни места, обаче аз се качих на горната палуба. Слънце, синя вода, ярко небе, влекачи, чайки, хоризонт, солен вятър — супер.
Като малък през лятото обичах да се возя на ферибота с приятели. Струваше пет цента. Отивахме на другия бряг, купувахме си сладолед и се връщахме в Манхатън. Общо двайсет и пет цента, нищожна цена за върховно приключение.
Години по-късно ходех на срещи нощем на ферибота и зяпахме Статуята на свободата, цялата осветена, невероятния хоризонт на Южен Манхатън с двата небостъргача на Световния търговски център, които се издигаха етаж след етаж, година след година, и Бруклинския мост със сияещата му огърлица от светлини. Много романтични и евтини срещи.
Оттогава градът се бе променил, главно за добро според мен. Не мога да кажа същото за останалата част от света.
Известно време зяпах Статуята на свободата и се опитвах да разпаля отдавна забравения си детски патриотизъм.
Е, може би не съвсем забравен, обаче в момента определено не съвсем буден, както осъзнах по време на обяда с Кейт.
Насочих вниманието си към приближаващия се бряг на Стейтън Айлънд и се замислих за краткия си разговор с Мари Губитози. Тя можеше да ме отреже с думите: „Не знам нищо и нищо няма да ти кажа“.
Но не ме отряза, значи знаеше нещо и може би щеше да го сподели с мен. А може би просто искаше компания и пакет памперси. А може би в момента се обаждаше на ОСО, които щяха да запишат разговора ни и да ме отведат. Във всеки случай съвсем скоро щях да разбера.
19.
Слязох от ферибота на кея „Сейнт Джордж“, отидох на таксиметровата стоянка и дадох на шофьора адреса в Ню Спрингвил.
Не познавам тоя квартал много добре, обаче когато бях новобранец, обикновено заточаваха провинилите се ченгета на Стейтън Айлънд. Често сънувах кошмари как обикалям из гори и гъмжащи от комари тресавища, въртя полицейската си палка и си свирукам в мрака.
Но подобно на повечето места, чието споменаване смразява кръвта ти, като Сибир, Долината на смъртта или Ню Джързи, Стейтън Айлънд не отговаряше на страховитата си репутация.
Всъщност този квартал на Ню Йорк си го бива, смес от град, предградие и провинция, обитаван главно от средна класа хора с републиканско мнозинство, което правеше безплатното пътуване с ферибот още по-необяснимо.
Там също има много градски ченгета, които някога може да са били пратени за наказание, но после им беше харесало и бяха останали — нещо като заселването на Австралия.
Във всеки случай там живееше и Мари Губитози-Лентини, бивш детектив от Контратерористичната спецчаст, в момента съпруга и майка, която мислеше за моето посещение и която, надявах се, беше намерила детективския си бележник за въпросния период. Не познавам детектив, който да изхвърля старите си бележници, включително аз, обаче понякога ги губиш или просто не можеш да ги откриеш. Надявах се и че Мари си спомня на кого дължи вярност.
Шофьорът се казваше Слободан Милкович — сигурно военнопрестъпник — и четеше картата, вместо да си гледа пътя.
— По пътя има аптека — казах. — Capisce? Трябва да се отбия в нея. Той кимна и даде газ, като че ли му бях възложил неотложна задача.