— Виж сега. Вчера ходих на панихидата на жертвите от полет осемстотин и…
— Да. Гледах я по новините. Не те видях. Можеш ли да повярваш, че вече са минали пет години?
— Времето лети. Та след панихидата един от спецчастта, фебереец, идва при мен и започва да ме разпитва какво правя там.
Описах й случая, като пропуснах името на Кейт, обаче Мари, която беше опитен детектив, ме попита:
— А ти какво правеше там?
— Както казах, Кейт е участвала в следствието и ходи на панихидите почти всяка година. Просто се направих на добър съпруг.
Тя ме изгледа така, като че ли не ми вярва напълно. Имах чувството, че й е приятно да се прави на детектив, вместо да си играе с гумени патета.
— Значи работиш в КТС, а? — попита Мари.
— Да. Като нещатен агент.
— По телефона каза, че не си тук по служба. Тогава защо си дошъл?
— Ами, ще стигна и до това. — Продължих разказа си: — Та на оня идиот, кой знае защо, му хрумна, че се интересувам от случая и ми вика да стоя настрани. Искам да кажа, яко ме вбеси, затова…
— За кого говориш?
— Не мога да ти кажа.
— Добре, значи някакъв фебереец те е сдъвкал, ти си се ядосал и… какво?
— И ме обзе любопитство.
— Толкова ли нямате работа в КТС?
— Всъщност наистина нямаме. Виж, Мари, не е само това, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Трябва да ми кажеш каквото знаеш, обаче си нямам и представа какви въпроси да ти задавам.
Тя помълча, после каза:
— Не се ядосвай, обаче откъде да знам, че не си от вътрешния отдел?
— Нима ти приличам на човек от вътрешния отдел?
— Не ми приличаше, поне когато те познавах едно време. Обаче оттогава си се женил за две правистки.
Усмихнах се.
— Аз ти имам доверие, че няма да докладваш за мен. Имай ми доверие и ти.
Мари се замисли и накрая отстъпи.
— Добре. — Работих по случая два месеца. Главно обикалях кейовете и разпитвах хората за странни яхти и странни личности. Нали разбираш. В случай, че някой терорист или побъркан е наел яхта и е изстрелял ракета по самолета. Прекарах цялото лято по обществените пристанища и частните яхтклубове. Господи, знаеш ли колко пристанища и яхти има там? Обаче не беше кофти. В свободните си дни ходех на риба… — Мари замълча за миг. — Но не и за раци… никой не искаше да яде раци, защото… нали се сещаш.
Тя се умълча и виждах, че въпреки безгрижния й вид не й е приятно да си спомня за онова време.
— С кого работеше? — попитах я.
— Няма да ти дам имена, Джон. Ще разговарям с теб, обаче без имена.
— Права си. Разказвай.
— Трябва да ми зададеш насочващ въпрос.
— Хотел „Бейвю“.
— Да… Почти се бях досетила. Дори прегледах бележника си, за да си освежа паметта, но там няма нищо особено. Искам да кажа, феберейците ни инструктираха да сведем воденето на бележки до минимум, защото никога нямало да ни карат да даваме показания за това. Обясниха ни, че следствието било тяхно и ние само сме им помагали.
Кимнах и прибавих:
— И също са казвали, че не искат прекалено много писмени показания.
Мари сви рамене.
— Те си играят своята игра.
— Определено. Ходила ли си в хотел „Бейвю“?
— Да. Два дни след катастрофата ми се обадиха да отида. Феберейците разпитвали персонала и имали нужда от хора, за да установят кой може да разполага с интересуващите ги сведения. Отидох и се включих към другите три ченгета от спецчастта. Тримата феберейци, които вече бяха там, ни инструктираха и…
Малкият запищя и Мари отиде при кошарата.
— Какво му е на мъничето ми? — изгука тя и пъхна биберона в устата му.
Детето се разпищя още по-силно и тя го гушна.
— О, бебенцето се е наакало.
Нима това е причина да пищиш? Искам да кажа, ако аз си бях оцапал гащите, щях да гледам никой да не разбере за това.
Мари взе памперсите и отнесе бебето някъде, за да го освободи от акото.
Обадих се по мобифона си да проверя гласовата си поща, обаче никой не ме беше търсил. Набрах номера на колегата си Хари Мълър и той отговори.
— В службата ли си? — попитах го.
— Да. Защо?
— Някой търси ли ме?
— Не. Да не си се изгубил? Ще пратя спасителен отряд. Дай ми някакъв ориентир.
Ще ми се прави на смешник.
— Някой питал ли е къде съм, Хари?
— Да. Преди час се отби Кьоних и ме пита дали знам къде се криеш. Отговорих му, че си отишъл на обяд.
— Добре. — Стори ми се странно, че Кьоних не се е обадил по мобифона ми, ако е искал да разговаря с мен, но може просто да бе искал да разкаже нов виц на своя любим детектив. Във всеки случай днес нямах желание нито да видя, нито да чуя Джак Кьоних. — Кейт наблизо ли е?