— Да… Виждам я на бюрото й. Защо?
— Кажи й да ме чака… — Погледнах си часовника и разписанието на фериботите. Можех да успея за пет и половина, ако Джо-старши не се прибереше неочаквано. — Кажи й, че в шест ще я чакам в „Делмонико“ за по чашка.
— Защо не й се обадиш?
— Защо просто не идеш да й предадеш?
— Позволено ли ми е да ходя там?
— Да. Престори се, че изхвърляш боклука.
Той се засмя.
— Добре. В шест в „Делмонико“.
— И нека това си остане между вас с нея.
— Нима?
— Мерси. — Затворих.
Мари се върна в кухнята, остави малкия в кошарката и му натика биберона в устата. После нави някаква висяща залъгалка с усмихнати лица, която се въртеше и свиреше „Светът е малък“. Мразя я тая песен.
След като пак наля кафе, Мари седна.
— Адски мило дете — отбелязах.
— Искаш ли го?
Усмихнах се.
— Е, значи са ви инструктирали.
— Да. Значи оня фебереец ни събира четиримата в кабинета на управителя и казва, че търсим двама души, които може да са свидетели на катастрофата и да са отседнали в хотела — в „Бейвю“. Откъде знаем ли? Защото местните ченгета намерили одеяло, навярно от тоя хотел, на някакъв плаж, от който се виждала злополуката. Одеялото привлякло вниманието на ФБР рано сутринта и им дошла идеята да проверят в местните хотели и мотели, за да видят откъде е взето. Накрая стигнали до „Бейвю“. Разбираш ли?
— Дотук.
— Добре. И какво й е на тая история, дето ни я разправя фебереецът?
— Човек не бива да вярва на нищо, което идва от ФБР. Мари се усмихна.
— Стига, Джон. Помисли малко.
— Добре де, проблемът е защо ги е грижа за още двама очевидци.
— Точно така. Защо да си губим времето и средствата за двама души, които може да са видели злополуката от плажа, след като пред вратата на базата на бреговата охрана се е струпала цяла опашка от очевидци и сме обявили горещ телефон, който се скъсва да звъни? Какво им е особеното на тия свидетели? Знаеш ли?
— Не. А ти?
— Не. Обаче там ставаше още нещо.
Ставало е това, че върху одеялото са намерили капачка от видео обектив, обаче оня фебереец явно не го е споменал на хората си. Дик Карнс знаеше за нея от местните ченгета, но Мари очевидно не беше чула слуха. Както във всяко следствие, ако разговаряш с достатъчно хора и сравниш информацията, нещата постепенно започват да изплуват. Тъй като бе умна, Мари беше разбрала, че става още нещо.
— Кой фебереец ви инструктира? — попитах.
— Казах ти, без имена.
— Познаваше ли го?
— Малко. Куродръв, дето се мислеше за много печен.
— Като Лайъм Грифит, а?
Тя се усмихна.
— Ами да го наричаме Лайъм Грифит тогава.
— Кой беше с него?
— Както казах, още двама души. Феберейци, обаче не ги познавах, и те така и не се представиха официално. Просто седяха там, докато Грифит ни инструктираше.
Описах й господин Тед Наш, като неохотно използвах думата „хубавец“.
— Да… — замислено потвърди Мари. — Искам да кажа, минаха пет години, обаче прилича на единия от двамата. Кой е той?
Не биваше да го правя, обаче за да я зарадвам и заинтригувам отговорих:
— От ЦРУ.
— Без майтап? — Тя ме погледна. — В какво се забъркваш?
— Не ти трябва да знаеш.
— Прав си. Обаче… може би вече ти казах достатъчно.
Погледнах детето в кошарката, после нея.
— Страх ли те е от тях?
Тя не отговори.
Беше време за кратко слово.
— Виж, тук сме в Съединените американски щати и всеки гражданин има правото и задължението да…
— Запази си речта за вътрешното разследване.
— Непременно. Какво ще кажеш за това: доволна ли си от следственото заключение?
— Няма да отговоря на тоя въпрос. Но ще ти кажа какво се случи оня ден в хотел „Бейвю“, ако си откровен с мен.
— Напълно съм откровен. Няма нужда да знаеш.
Мари се замисли за миг, после кимна.
— Добре… единият от нашите полицаи попита Грифит защо е толкова важно и оня се ядоса, че го разпитва ченге. „Не е ваша работа да знаете защо търсим тези хора — сопна се той. — Вашата работа е да разпитате персонала и гостите“. И ни обясни, че една от камериерките съобщила за изчезнало одеяло от стая двеста и три. Показали одеялото на камериерката и управителя и те потвърдили, че може да е от стаята, обаче също казали, че имат шест вида одеяла и не са сигурни дали е тъкмо това.
— Добре. И кой беше регистриран в стая двеста и три? Или не знаем?
— Явно още не знаем, иначе нямаше да сме там. Затова пък ни е известно, че към четири и петнайсет в деня на катастрофата, сряда, седемнайсети юли деветдесет и шеста, някой пристига в хотел „Бейвю“ без резервация и пита за стая. Служителят казва, че има свободни стаи, и човекът попълва регистрационен талон и плаща двеста долара в брой. Служителят иска кредитна карта в случай, че има нанесени щети, за минибара и така нататък, обаче гостът отвръща, че не вярвал в кредитните карти и предлага депозит от пет стотака, които служителят приема. Според Грифит служителят иска и ксерокс от шофьорската книжка на госта, но оня казва, че останала в другия му панталон или нещо подобно и му дава визитката си. Служителят му връчва квитанция за петстотинте долара и ключа за стая двеста и три, която е в модерното крило на хотела, далеч от главната сграда. Гостът изрично помолил за това и по тая причина служителят не го е видял да се връща във фоайето, нито е забелязал колата му и дали е с някого. Разбираш ли?