Както казах, изводът за международния тероризъм е, че никой не иска да му даде статут на война. В сравнение със Студената война и ядрения Армагедон, тероризмът беше комар върху слонски задник. Или поне така смятаха във Вашингтон. А щом така смятаха във Вашингтон, на Федерал Плаза смятаха същото — макар да знаеха, че не е така.
Бях си мислил, че новото правителство ще проумее всичко това, обаче нямаше такива признаци. Което си беше страшно, ако човек вярваше, че радиоводещите са го проумели.
Напуснах окръг Насау и навлязох в Съфък, в края на който се намираше Хамптън.
Продължих на изток и подминах изхода за Уилям Флойд Паркуей, по който преди два дни бяхме отбили с Кейт, за да отидем на панихидата. „Уилям Флойд е рок звезда, нали?“ Усмихнах се.
Навлязох в местност, уместно наречена Боровия пущинак, и започнах да се озъртам за изход за Уестхамптън. Имаше изходи за Националната лаборатория „Брукхейвън“ и Калвъртън, което ми напомни защо тоя ден съм се чупил от работа, защо съм се скарал с жена си и защо се готвя да си навлека неприятности.
Излязох от магистралата при знак, който обещаваше да ме отведе в Уестхамптън.
Поех на юг към залива и океана и след двайсет минути влязох в старомодното градче Уестхамптън Бийч. Минаваше един часът.
Известно време обикалях из града в опит да си представя, че преди пет години нашият дон Жуан е правил същото. Дали мадамата е била с него? Сигурно не, ако са били семейни. Искам да кажа, че не е било добра идея да я вземе от вкъщи. Затова бяха отишли поотделно и се бяха срещнали някъде там.
Не бяха отседнали в някой от многобройните почасови мотели по магистралата, понякога наричана „магистрала чук-чук“, и сигурно бяха възнамерявали да пренощуват, откъдето и скъпият хотел. Ако това беше вярно и допуснех, че са семейни, или бяха имали непоклатимо алиби, или съпрузите им бяха идиоти.
Почти си представях двамата да обядват в някой от ресторантите, които се нижеха пред погледа ми по главната улица. Или бяха знаели за хотел „Бейвю“, или го бяха избрали, обикаляйки из района. Хладилната чанта ми подсказваше, че сигурно са се готвели да отидат на плажа, и не бяха взели камерата, за да правят домашно видео за децата.
Не знаех къде се намира хотел „Бейвю“, обаче имах чувството, че е близо до залива, затова се насочих на юг по улица, наречена Бийч Лейн. Тия неща не се учат в полицейската академия.
Истинските мъже не питат за пътя и тъкмо затова е измислена системата за глобално позициониране, обаче аз нямах такава и бензинът ми свършваше. Спрях до една млада двойка на колела и попитах как да стигна до хотел „Бейвю“. Те бяха много любезни и след пет минути влязох в двора на хотела, където пишеше, че има свободни стаи.
Спрях на малък паркинг за регистрация на гостите и слязох.
Облечен в същите дрехи, в каквито Мари Губитози ми беше описала дон Жуан, влязох в „Бейвю“.
Хотелът щеше да се окаже или тухлена стена, или вълшебен прозорец, през който щях да надникна пет години в миналото.
23.
Хотел „Бейвю“ изглеждаше точно така, както ми го беше описала Мари: голяма стара сграда във викториански стил и някога можеше да е бил частно имение. Отзад имаше модерна двуетажна постройка, която приличаше на мотел, разположена сред стари дървета, а зад нея забелязах няколко малки бунгала. Теренът се спускаше надолу към залива и в далечината видях бариерния остров, по който минаваше Дюн Роуд. Обстановката бе много приятна и разбирах защо двама богаташи на средна възраст са избрали мястото за любовна среща. От друга страна, на такова място можеха да се натъкнат на познати. Единият или и двамата, помислих си аз, бяха малко безразсъдни. Зачудих се дали още са женени за съпрузите си. Всъщност се питах дали жената още е жива. Обаче тук може би се намесваше моето детективско подсъзнание.
Изкачих няколкото стъпала на просторната дъсчена веранда и влязох в малко, добре обзаведено и климатизирано фоайе.
Обърнах се назад през стъклените врати и забелязах, че не виждам джипа си от фоайето.
— Добре дошли в хотел „Бейвю“, господине — поздрави ме служителят на рецепцията, елегантен младеж. — Какво обичате?
— Видях, че имате свободни стаи — отвърнах. — Искам стая в новата сграда.
Той затропа по компютъра си.
— Имаме свободна стая в крилото „Мънибог Бей“. Оттам се разкрива прекрасен изглед към залива за двеста и петдесет долара на нощ.
Икономиката отиваше на зле, обаче цените на „Бейвю“ се вдигаха.
— Ще я взема — казах аз.
— Отлично. Колко време ще останете при нас?
— Имате ли полудневни такси?