— Господин Роузънтал, това е господин Кори от ФБР — представи ме госпожица Корва.
Ръкувахме се.
— Благодаря, че ме приехте толкова бързо — казах аз.
— Няма проблем. — Той се обърна към помощничката си. — Благодаря, Сюзан. — Тя излезе и затвори вратата. — Седнете, господин?…
— Кори. Джон Кори. — Не му дадох визитката си, обаче му показах служебната си карта, за да постигна нужната ми психическа нагласа.
Седнах срещу бюрото му и той отново се настани на големия си мек стол.
— С какво мога да ви помогна, господин Кори?
Във ФБР те подготвят да си извънредно учтив с гражданите, което е хубаво. Освен това искат да си учтив със заподозрени престъпници, шпиони, незаконно пребиваващи чужденци и чуждестранни терористи, което е цяло предизвикателство за мен. Обаче Бюрото трябва да пази имиджа си. Господин Роузънтал беше гражданин и не го подозирах в нищо друго, освен че има безвкусна вратовръзка — по нея плуваха китчета.
— Правя допълнително разследване за катастрофата на полет осемстотин — осведомих го.
Той изглеждаше облекчен, че не е нещо друго, например че взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, и кимна.
— Както знаете, господине — продължих аз, — от тая трагедия изтекоха пет години и годишнината беше достойно отразена от медиите, което в известен смисъл възкреси обществената загриженост от случилото се.
Управителят пак кимна.
— През последните няколко дни и аз много мислих за това.
— Добре. — Огледах се наоколо. На стената висеше диплома от Корнелския университет, плюс десетки граждански и професионални награди, плакети и грамоти. През големия прозорец зад бюрото виждах залива и новото двуетажно крило „Мънибог Бей“, което приличаше на мотел. Надясно по пътя, който се спускаше към плажа, забелязах паркинга за мотелското крило, почти пуст по това време на деня в разгара на плажния сезон.
Отново насочих вниманието си към господин Роузънтал.
— В отговор на тази загриженост ние преразглеждаме някои въпроси. — Прозвуча ми тъпо, обаче той кимна. — Както си спомняте, двама евентуални очевидци на катастрофата са отседнали във вашия хотел на седемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста, деня на трагедията.
— Как бих могъл да забравя? Успяхте ли да ги откриете?
— Не, господине.
— Е, те повече не са идвали тук. Поне доколкото знам. Щях да ви се обадя.
— Да, господине. Имате ли номер и име за свръзка?
— Не… но знам как да се свържа с ФБР.
— Добре. Прочетох доклада на агентите, които навремето са били тук, и искам да ми изясните някои неща.
— Разбира се.
Господин Роузънтал изглеждаше свестен, откровен и готов да съдейства.
— Тук ли е още служителят, който е регистрирал евентуалния очевидец? — попитах го.
— Не. Напусна скоро след катастрофата.
— Ясно. Как се казваше?
— Кристофър Брок.
— Знаете ли къде мога да го открия?
— Не, но мога да ви дам служебното му досие.
— Това ще ми е от полза. Имали сте и една камериерка, латиноамериканка на име Лусита Гонзалес Перес, която е видяла евентуалния свидетел и една жена да излизат от стаята си. Стая двеста и три. Камериерката още ли работи при вас?
— Едва ли. Не съм я виждал от онова лято. Но ще проверя.
— Дали имате и нейно досие?
На лицето му се изписа малко неловко изражение.
— Пазим ксерокопия на зелените им карти, ако имат разрешително за работа. Всичките ни служители от чужд произход или са американски граждани, или са с работна виза — иначе не ги взимаме на работа.
— Убеден съм в това, господине. Въпросът не е положението на тази жена в страната. Тя е свидетел и бихме искали отново да разговаряме с нея.
— Ще проверя.
— Добре. Имали сте още една чистачка. Която е влязла в стая двеста и три по обяд на другия ден и съобщила, че гостите са заминали и липсва одеяло. Тя още ли е тук?
— Не, не съм я виждал от онова лято. Започвах да виждам някаква закономерност.
— Но си я спомняте, нали? — попитах го.
— Да.
— Имате ли нейно досие?
— Сигурен съм, че имаме. Тя беше студентка, идваше всяко лято да работи в хотела. Работеше здраво и здраво купонясваше. — Той се усмихна и прибави: — Мисля, че последното лято, когато беше тук, пишеше дипломната си работа.
— Как се казваше?
— Роксан Скаранджело.
— Местна ли е?
— Не. Живееше във Филаделфия. Учеше в щатския университет. Или в Пенсилванския. Пише го в заявлението й.
— Пазите ли го?
— Да. Заради данъчните. Освен това винаги назначаваме повторно добрите служители и понякога им се обаждаме по телефона през май.