— Ясно. — Студентката Роксан не беше важна свидетелка, нито Кристофър от рецепцията, нито Лусита. Тогава какво правех тук, по дяволите? Понякога просто трябва да започнеш работа, да излезеш на терен и да задаваш въпроси на хора, които на пръв поглед не знаят нищо. Това е нещо като лабиринт, в който ставаш спец по лъжливи пътеки и задънени коридори — първата крачка към откриването на изход от лабиринта.
— Спомняте ли си имената на федералните агенти, които са дошли в хотела ви, за да търсят госта от стая двеста и три? — попитах аз.
— Не. Изобщо не научих имената им. Рано сутринта се появи някакъв човек… беше петъкът след катастрофата и той питаше дали някой от персонала е съобщил за изчезнало одеяло. Повикаха главната домакинка и тя потвърди, че липсвало одеяло от стая двеста и три. После агентът се срещна с мен и поиска разрешение да разговаря с персонала. Естествено, дадох му го, но попитах за какво става въпрос? И той отговори, че щял да ми обясни по-късно. Междувременно се появиха тези трима агенти от ФБР и единият каза, че било свързано с катастрофата. Носеше одеялото в найлонов чувал с надпис „Веществено доказателство“ и го показа, първо на мен, после на домакинката и няколко камериерки. Ние потвърдихме, че може да е липсващото одеяло. Тогава те настояха да прегледат регистрационните талони и компютърните данни и да разговарят със служителя, който е бил дежурен на рецепцията предишния ден. — Господин Роузънтал прибави: — Но всичко това ви е известно.
— Да. Спомняте ли си името на тоя агент, който първо е дошъл да пита за липсващо одеяло?
— Не. Даде ми визитката си, но после си я взе.
— Ясно. Продължете, моля.
Управителят разказа събитията отпреди пет години с яснотата на човек, който стотици пъти ги е излагал на приятели и роднини, да не споменавам за паметта на човек, който по необходимост си е имал работа с федерални агенти, обсебили целия му хубав и спокоен хотел.
В разказа му нямаше нищо ново, обаче аз го изслушах внимателно за всеки случай.
— Та се оказа, че гостът се е регистрирал под измислено име… тук имаме принцип да не подпомагаме такива неща…
— Освен през зимния сезон.
— Моля?
— Продължавайте.
— Държим да знаем кои са гостите ни. И Кристофър, служителят на рецепцията, точно е изпълнил задълженията си… но вече изискваме кредитна карта, шофьорска книжка или друг документ за самоличност със снимка.
Имах новина за господин Роузънтал, обаче сега не беше моментът да му я съобщавам и попитах:
— Защо е напуснал Кристофър?
— Ами… имахме известни разногласия по начина, по който е регистрирал госта. Не го обвинявах, но настоях пак да си припомни правилата. Това като че ли не го смути особено много, но след ден-два напусна. — Управителят прибави: — Хотелският персонал, особено мъжете, са малко чувствителни.
Замислих се за това.
— Какво стана с петстотинте долара депозит?
— Още ги пазим за госта. — Той се усмихна. — Без трийсет и шест долара за две половинки вино от минибара и липсващото одеяло.
Отвърнах на усмивката му.
— Съобщете ми, ако тоя господин се появи за депозита си.
— Непременно.
Значи дон Жуан и неговата мадама бяха пили вино преди или след плажа.
— Имате ли големи бутилки в стаите?
— Не. — Господин Роузънтал замълча за миг. — Един от федералните агенти също ми зададе този въпрос. Защо е толкова важно?
— Не е важно. И какво пишеше на визитката на госта?
— Не помня името. Мисля, че беше адвокатска визитка.
— Служителят на рецепцията, Кристофър, споменавал ли е, че човекът му е приличал на адвокат?
Въпросът, изглежда, смути господин Роузънтал.
— Ами… как изглеждат адвокатите?
Едва успях да устоя на изкушението да му обясня. Вместо това казах:
— Моля, продължете.
Той продължи за другите четирима агенти, които се присъединили към първите трима — трима мъже и жена, която трябваше да е Мари Губитози.
— Те разпитаха всички, персонала и гостите, и това малко наруши реда в хотела, но всички искаха да са максимално полезни, защото беше свързано с катастрофата. Всички бяха много разстроени от случилото се и говореха само за това. — И управителят се отнесе със спомените си за оня ден.
Махмурлукът ми вече изчезваше и успях да кимна, без да ме заболи главата. Извадих мобифона и пейджъра от джоба си и ги включих в очакване на съобщения. Имаш десетина минути преди да прихванат сигнала, обикновено повече, но понякога вадят късмет и те спипват за толкова. Изчаках около пет минути, докато господин Роузънтал говореше, след това изключих устройствата. Първоначалният ми яд, че Кейт ме е излъгала, се превръщаше в яд, че не ми се е обадила. Как да вдигнеш приличен скандал, като не си говориш?