Хрумна ми, че може да са я привикали в кабинета на някой шеф или в ОСО и че в момента отговаря на някои мъчни въпроси. Хрумна ми също, че макар да не й бях споменавал за това пътуване — а бях сигурен, че не са ме проследили до хотела — хората от ОСО може да са се сетили къде си прекарвам болничния. Почти очаквах Лайъм Грифит и трима главорези да нахлуят в стаята и да ме отведат. Това щеше да изненада господин Роузънтал. Но не и мен. Той продължаваше разказа си.
— Много гости си заминаха преждевременно, защото не искаха да ходят на плажа… защото… защото… водата изхвърляше… нали разбирате… — Управителят дълбоко си пое дъх. — Но после започнаха да прииждат любопитни и адски много журналисти, а също неколцина политици. ФБР ми предложи гарантиран едномесечен престой, ако им направя отстъпка. Приех и се радвам, че го направих, защото те удължиха престоя и някои останаха до късно есента.
— Доста сте спечелили.
Той ме погледна.
— Всички тук спечелиха. Но знаете ли какво? Щях да дам стаите безплатно, ако с това щях да помогна на следствието. — И прибави: — Отпуснах безплатна закуска на всички участници в разследването.
— Много щедро от ваша страна. Някой от ония агенти, които ви разпитваха, отседна ли тук?
— Струва ми се, че отседнаха поне двама. Но след пет години вече не си спомням. Нямах почти никакъв контакт с тях. Всичко това няма ли го във вашите архиви?
— Има го. Това се нарича „документална проверка“. — Измислих си го, обаче той като че ли ми повярва. Стигах до всички очаквани задънени улици, обаче имах две нови имена, Кристофър Брок, служителя на рецепцията, и студентката Роксан Скаранджело. Трябваше ми поне още едно, в случай че се появеше полицията на мисълта. — Как се казваше главната домакинка?
— Анита Моралес.
— Още ли работи при вас?
— Да. Тя е от постоянния персонал. Много добър ръководител.
— Чудесно. — Щеше ми се да мога да кажа същото за моя началник. — Да се върнем на Роксан — разговаряхте ли с нея, след като от ФБР я разпитаха?
— Да… но й бяха наредили да не обсъжда показанията си с никого, включително с мен.
— Но ви е казала, че е видяла следи от червило по чаша за вино в стаята, че душът е бил използван и е липсвало одеяло.
— Не е обсъждала тези неща с мен — отвърна управителят.
— Добре. Агентите взеха ли пръстови отпечатъци на някого от вашия персонал?
— Да. На служителя на рецепцията, Кристофър, и камериерката, Роксан. Казаха, че им трябвали, за да ги изключат от отпечатъците, открити на рецепцията и в стаята.
Да не споменавам за регистрационния талон. Предполагах, че дон Жуан е оставил доста ясни отпечатъци по талона, които бяха съответствали на отпечатъците по чашата за вино и бутилката на плажа, което го свързваше с двете места. Неговата мадама също беше оставила отпечатъци по чашата и бутилката, но навярно не и в стаята, щом я бяха почистили. Обаче ако на никого от двамата никога не бяха взимали отпечатъци за нищо, това си оставаше задънена улица, докато не ги откриеха по друг начин.
Господин Роузънтал прекъсна мислите ми.
— Трябва ли да подпиша показанията си?
— Не. Искате ли?
— Не… но се питах… не си водите записки…
— Не се налага. Разговорът ни е неофициален. — Ако си водех записки и ме арестуваха, щях още повече да загазя. — Преди пет години не подписахте ли показанията си?
— Подписах ги. Виждали ли сте ги?
— Да. — Беше време да сменя темата и посоката на разговора. — Искам да видя досиетата на вашите служители.
— Разбира се. — Той се изправи. — Лично ще ви ги покажа.
— Благодаря ви.
Излязохме от кабинета му и се спуснахме по стълбището към фоайето. Пак включих мобифона и пейджъра си, за да видя дали имам съобщения. Както ще ви уверят хората от вътрешния отдел в НЙПУ, ФБР и ЦРУ, най-трудно се следи свой човек. Няма хитри престъпници — всички са тъпи и оставят повече улики от Дядо Коледа на Бъдни вечер. Обаче ченгетата и агентите от ФБР и ЦРУ са друго нещо — те трудно се разкриват, когато вършат нещо престъпно.
След като си помислих това, изпитах натрапчивото усещане, че ме наблюдават, както казват ченгетата. Имах около двайсет и четири часа, докато надушат какво върша. Или пък двайсет и четири секунди.
24.
Господин Роузънтал ме заведе при една врата под главното стълбище и я отключи. Слязохме в мазето, където беше тъмно и влажно.
— Тук е винарската изба и архивът — осведоми ме той.
— Първо да видим винарската изба.