Управителят се захили на първата ми шега за тоя следобед, което затвърди благоприятното ми впечатление от него.
После отключи втора врата и влезе вътре. Флуоресцентните лампи осветиха просторно помещение с висок таван, пълно с лавици и кантонерки.
— Досието на Кристофър Брок ли искате?
— Да, моля.
Моят домакин отиде при една от редиците кантонерки и извади чекмеджето за букви от А до Г, после затършува из папките.
— Това са личните досиета на бившите служители от администрацията… да видим… Държа да ги пазим в строг азбучен ред… Б-Р-О… може би…
В чекмеджето имаше само двайсетина папки и щом още не беше открил Кристофър Брок, никога нямаше да успее. Господин Роузънтал ме изгледа и каза:
— Странно!
Всъщност нямаше нищо странно. Добрата новина бе, че досието на Кристофър Брок се намира на Федерал Плаза. А лошата — че никога няма да го видя.
— Ами Роксан Скаранджело?
Управителят все още изглеждаше озадачен от изчезването на досието и не отговори.
— Образованата камериерка? — подсетих го.
— А… да. Елате с мен.
Последвах го при редица кантонерки с надпис „Бивши временни и сезонни служители“. Той изтегли чекмеджето за съответната буква.
— Роксан Скаранджело… би трябвало да е тук…
Помогнах му да прегледа здраво натъпканото чекмедже. Два пъти. После попитах:
— Сигурен ли сте, че се казва така?
— Да. Тя работи при нас две-три лета. Добро момиче. Умно и хубаво.
— И работливо.
— Да. Хм… Като че ли не мога да намеря досието й. По дяволите. Много държа на документацията. Ако не го свърша сам, никой друг няма да го свърши.
— Възможно ли е от ФБР да са взели досиетата и да са забравили да ги върнат?
— Ами, те наистина ги взеха, обаче снимаха всичко и ги върнаха.
— На кого?
— Ами… Не съм сигурен. Струва ми се, че ги върнаха направо тук. Останаха много време в мазето. Вие би трябвало да имате ксероксите на тези досиета в службата си.
— Убеден съм в това.
— Може ли да ми пратите копия?
— Естествено. Пазите ли някакви сведения за персонала в компютъра си?
— Сега, да, но навремето не пазехме — отвърна той. — Тъкмо затова е този архив. Пък и аз вярвам в книжните досиета, не в компютърните.
— И аз. Добре, ами досието на Лусита Гонзалес Перес? Господин Роузънтал отиде при кантонерката за букви от Г до Е и двамата я претърсихме, обаче Лусита я нямаше. Опитахме на П, но и там постигнахме същия успех.
— Вашите колеги явно или са сбъркали местата на тези досиета, или са забравили да ги върнат — заяви управителят.
— Явно. Ще проверя в службата. Госпожа Моралес на работа ли е днес?
— Да.
— Може ли да я повикате?
— Да. — Той извади малка радиостанция от джоба си и се обади на помощничката си. — Сюзан, моля те, прати госпожа Моралес в архива. Благодаря.
После ме попита:
— Искате ли да видите винарската изба?
— Не, само се майтапех. Всъщност не пия.
— Искате ли да видите други досиета?
— Естествено. — Господин Роузънтал беше маниак на тема архив, нещо много полезно за органите на реда. И се държеше страшно учтиво с мен, въпреки че преди пет години моите колеги му бяха отмъкнали досиетата.
Издърпах наслуки едно чекмедже, намерих няколко папки с латиноамерикански имена и ги прелистих. Нямаше много информация, освен сведения за заплатата и качеството на работата. Нямаше номера на социални осигуровки, нито копия на зелените им карти, ако се допуснеше, че са временно пребиваващи. Посочих това на господин Роузънтал, който отвърна:
— Сигурен съм, че в счетоводството имат цялата информация.
— Ясно. — Не бях дошъл да го тормозя, задето взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, обаче сега го държах натясно, в случай, че се наложеше да се възползвам от това.
По-голямата част от работата ми в Контратерористичната спецчаст и по-рано в отдел „Убийства“ в НЙПУ се свеждаше до яко бачкане и процедури — но пък това не позволява на ума да върти на празни обороти. Има достатъчно „откривателски“ моменти, които възнаграждават усилията. И от време на време даже става вълнуващо, когато започнат да стрелят по теб или се надбягваш с престъпник, който обикновено е въоръжен, опасен и отчаян. Откакто за последен път се бяха опитали да ме убият, беше изтекла година и въпреки че тоя стимул не ми липсваше, започваше да ми доскучава. Случаят с полет 800 бе тъкмо онова, от което се нуждаех, за да вляза във форма. За съжаление, тоя път не бях на една и съща страна със закона, но поне се надявах, че съм на една и съща страна с ангелите.
В помещението на архива влезе грамадна латиноамериканка на средна възраст.
— Викали сте ме, господин Роузънтал — с известен акцент, но на правилен английски каза тя.