Излязох от асансьора и се запътих на юг по Бродуей към Световния търговски център.
Предимството на това кафене — „Акропол“ — бяха сепаретата с високи облегалки, които скриваха клиентите от улицата. Освен това ужасяващата тенекиена гръцка музика заглушаваше разговорите и през пет минути се разнасяше отвратителното дрънчене от строшени съдове. Това също беше на запис и се предполагаше, че е забавно. Сигурно човек трябва да е грък, за да схване смешката.
Седнах в едно свободно сепаре в дъното.
Имах чувството, че хватката около мен се стяга — че не бива да използвам мобифона и служебния си телефон, имейла и даже домашния си телефон. Когато феберейците те вземат на мушка, можеш да се отпишеш.
Сервитьорката дойде и си поръчах кафе.
Пиех третото си кафе, когато се наведох към пътеката и видях, че в заведението влиза Кейт. Тя ме забеляза, бързо се приближи и се настани срещу мен.
— Защо си тук? — попита ме госпожа Мейфилд.
— Трябва да поговорим. Насаме.
— Джак те търси.
— Тъкмо затова съм тук. За какво си приказвахте?
— Той ме попита дали съм се ровила в случая с боинга на ТУЕ. Потвърдих. След като ми благодари за откровеността, Джак ме попита дали и ти си се ровил в случая. — Кейт се поколеба. — Казах му истината. Той ме разпита за някои подробности и му отговорих, че сигурно вече знае всичко, случило се от панихидата досега. — Тя замълча за миг и прибави: — Нали ти така предложи?
— Да. Как понесе истината Кьоних?
— Не много добре.
Сервитьорката дойде и Кейт си поръча чай от лайка, каквото и да е това.
— Каза ли му къде съм ходил вчера?
— Казах му, че си ходил на изток и че не знам нищо повече. Съвсем честно му обясних, че не споделяш много с мен, за да не се налага да лъжа. Той оцени стратегията от професионална гледна точка, но беше много ядосан.
— Ядосва го дори само споменаването на името ми. Донесоха чая на Кейт. В същия момент издрънчаха строшените чинии и тя се сепна. Виждах, че е малко нервна след едночасовия разговор с Кьоних.
— Това беше запис — успокоих я. — Стресна ли се?
— Нищо ми няма. — Кейт отпи глътка чай и се наведе към мен. — Пределно ясно му заявих, че аз съм те помолила да се заемеш с този случай и че ти неохотно, само заради мен си се съгласил да провериш някои неща. Казах му, че поемам цялата отговорност за всяко нарушение на принципите, правилниците, текущите заповеди и така нататък.
— Лицето му зачерви ли се? Обожавам, когато лицето му се зачерви. Някога виждала ли си го да троши молив с пръсти?
— Това не е шега. Но да, намираше се в състояние на овладян бяс.
— Е, това подсказва нещо, нали? Някой — правителството, ФБР, ЦРУ — крие нещо.
— Не непременно. Той бил бесен, защото за втори път ми се обяснявало, че този случай не е моя работа. Те не обичали да повтарят два пъти нещо, даже да е незначително. В спецчастта нямало място за изменници и умници. Гневът на Джак нямал нищо общо със самия случай, а с по-важните проблеми около подпомагането и поощряването на привържениците на теориите за заговорите и скандализирането на масмедиите.
— Защо ли не сме се сетили за това?
— Защото са алабализми.
— Надявам се, че си му го казала.
— Не му го казах. Отговорих, че напълно го разбирам.
Не бях съвсем сигурен каква е позицията на госпожа Мейфилд по тоя въпрос, затова се поинтересувах:
— И какво стана в крайна сметка?
— Пряко ми нареди да не се замесвам в това и обеща, че ако му дам дума, служебното ми досие няма да пострада.
— Ето, виждаш ли, не е голяма работа. Къде искаш да се срещнем за обяд?
Без да обръща внимание на въпроса ми, тя попита:
— Какво ти каза капитан Стийн?
— А, да бе. Стийн. Кьоних не му е съобщил нищо, освен че едно от проблемните ченгета, с други думи аз, трябва да бъде напляскано за нещо си. Даже се наложи да му обяснявам какъв според мен е проблемът, за да може да ме сдъвче за провинението. Получи се малко странно.
— Това ли е всичко?
— Общо взето. — Реших още да не споменавам за йеменската история, ако изобщо се наложеше да й кажа.
— Тогава защо Джак иска да те види?
— Не знам. А ти?
— И аз… Сигурно иска лично да те смъмри.
— Абсурд. Той ме обича.
— Всъщност не. Но те уважава.
— И аз го уважавам.
— Но… смята, че не ставаш за екипна игра. Сам го каза. Бои се, че може да дискредитираш спецчастта.