— Нито ракета ли?
— Нито ракета, по дяволите.
— От плещите ми се смъкна страхотен товар. Защо не отменим тая работа с Йемен и Танзания?
— В никакъв случай.
— Добре тогава, ако няма нищо друго, трябва да се обадя в пътническата служба.
Господин Кьоних остана седнал, затова и аз не се изправих.
— Знам, че си адски разочарован от случая с Халил, и всички споделяме твоето разочарование — заяви той.
— Добре. Обаче въпреки това разочарованието си е мое.
— И естествено, ти лично си ангажиран със случая. Искаш да го приключиш.
— Искам отмъщение.
— Както и да е. Знам, че гибелта на хората, които работиха по случая, дълбоко те е наранила. Кейт твърди, че като че ли не можеш да приемеш смъртта на Тед Наш.
— Хм… моля?
— Тя казва, че не можеш да повярваш в смъртта му. Това често се случва, когато умре близък колега — като отхвърля смъртта му, човек отхвърля възможността същото да се случи с него. По този начин преодолява случилото се.
— Да… ами… на мен… — Всъщност изобщо не ми пукаше.
— Както сигурно знаеш, Кейт и Тед много се бяха сприятелили, но тя успя да преодолее скръбта.
Това започваше да ми писва и тъй като не ми се струваше важно, разбирах, че Кьоних нарочно ме ядосва, защото аз го бях ядосал. Малка отплата от готиния Джак.
— Честно казано, хич не си падах по Тед Наш и преодолях скръбта около две секунди след като научих, че е убит. Какво се опитвате да постигнете?
На тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, която моментално изчезна.
— Предполагам, че съм се отклонил. Въпросът е, че когато се върнеш, ще сформирам специална група и ще удвоя усилията по случая с Халил.
— Добре. Това е захарното петле, което ми подхвърляте. Нали така?
— Това е захарното петле. Пращам те в Йемен, за да се стегнеш. Ако останеш в отбора, ще получиш топката и ще вкараш нов гол. Ако го напуснеш, никога няма да имаш такъв шанс.
— Точна аналогия. И имате право. Случаят с Халил е по-важен за мен от търсенето на някаква призрачна улика, свързана с катастрофата на полет осемстотин. — И прибавих, защото беше вярно: — Разбирам защо сте главен тук. Много ви бива.
— Знам. Обаче ми е приятно да го чуя.
Зачаках да ми каже колко велик съм и аз, обаче той не го направи.
— Не се ли смущавате, че пренебрегвате вероятността да съществува такъв видеозапис?
Кьоних дълго ме наблюдава.
— Не я пренебрегвам. Казвам ти, че записът не съществува, обаче даже да съществуваше, това не е твоя работа. Надявам се, че ти е ясно.
— Напълно.
Той се изправи и ме изпрати до вратата.
— Ще ти е приятно да работиш с агентите в Йемен. Те са първокласен отбор.
— Нямам търпение да допринеса за успеха на мисията. Бих искал да се върна до Деня на труда.
— На първо място е мисията. Но е възможно.
— Добре. Имам лекции в „Джон Джей“.
— Това ми е известно. Не искаме да ти създаваме излишни трудности.
— А само необходими трудности.
— Всички сме воини в борбата срещу глобалния тероризъм.
— Както и във войната срещу ислямския джихад.
Той продължи, без да обръща внимание на моя англо-арабски.
— Йемен се смята за вражеска страна. Трябва много да внимаваш. Тук те очаква голямо бъдеще и не искаме да ти се случи нещо. Кейт също не би искала, сигурен съм. Преди да заминеш, трябва да се отбиеш в правния отдел, за да се погрижиш за завещанието си. И да упълномощиш изпълнението му в случай, че изчезнеш или бъдеш отвлечен.
Гледахме се в продължение на няколко безкрайни секунди.
— Нямах намерение да ми се случват такива неща — наруших мълчанието накрая.
— Не се заблуждавай, това е опасно място — осведоми ме той. — През декември деветдесет и осма например четирима отвлечени западни туристи бяха убити от религиозни екстремисти.
— Будисти ли?
— Не, мюсюлмани.
— Аха. Значи това е мюсюлманска страна.
Господин Кьоних явно губеше търпение към моята престорена тъпота, обаче продължи:
— През последните десетина години в Йемен са отвлечени над сто западняци.
— Без майтап? Какво са правили там, по дяволите?
— Не знам… бизнесмени, учени, туристи.
— Ясно. Но след изчезването на първите четирийсет-петдесет, останалите не са ли си казали: „Може би трябва да отида в Италия или някъде другаде?“ Нали разбирате?
Той продължително ме измери с поглед и отвърна с принудено търпение:
— Не е важно защо са били в Йемен. Но за твое сведение сред отвлечените и изчезналите няма американци. Главно европейци. Те имат склонност към авантюристични пътешествия. Твоята задача отчасти ще е да събереш информация за изчезналите западняци — и да внимаваш да не станеш един от тях.