— Не. Сигурно е искал да ти го каже лично. Чудесна новина.
— Вярваш ли му?
— Защо да не му вярвам? Не бъди толкова циничен.
— Аз съм нюйоркчанин.
— От другата седмица си от Йемен.
— Не е смешно.
— За какво си приказвахте с Лайъм Грифит?
— За същото като предишния път.
— Много мило от негова страна да дойде да ни изпрати.
— Не би го пропуснал за нищо на света.
Реших да не й споменавам за тях с Тед Наш в хотел „Бейвю“, защото нямаше значение — това беше минало и Тед бе мъртъв, помежду им не се беше случило нищо, не исках да правя скандал, преди да се разделим, а Лайъм Грифит беше агент провокатор и сигурно лъжеше, за да ме ядоса. Обаче се зачудих откъде двамата с Джак Кьоних знаят, че съм малко чувствителен на тая тема.
Продължихме до вкъщи в мълчание, тъй като не искахме да говорим повече за днешния ден.
Прекарахме съботата в привеждане на личните си дела в ред, което се оказа по-сложно, отколкото си бях мислил, обаче Кейт знаеше какво трябва да се свърши.
В неделя се обаждахме на разни хора по телефона, писахме имейли, главно на роднини и приятели, съобщавахме им за командировките си в чужбина и обещавахме да им пратим адресите си, когато пристигнем.
В понеделник Кейт промени съобщението в телефонния секретар и каза, че временно сме извън страната.
По съображения за сигурност пощата на агентите не може да се препраща до някои чужди държави — Танзания и Йемен бяха сред тях, — затова се погрижихме да ни я пазят и тогава на Кейт й хрумна, че дълго време няма да види каталог за поръчки.
В резултат на модерните технологии съвременният живот едновременно е удобен и сложен. Кейт има огромна вяра в интернет за решаването на повечето си логистични проблеми, финансите си, пазаруването, общуването и деловите въпроси. Аз, от друга страна, използвам интернет главно за да си чета имейла, и имам нужда от около шест обяснения, за да разгадая следписмените безмозъчни съобщения.
Уверени, че сме свършили всичко необходимо, за да се откъснем от живота, какъвто го познавахме, отидохме да напазаруваме за пътуванията си.
По настояване на Кейт отидохме в „Истърн Маунтин Спортс“ на западна Шейсет и първа улица, любима дестинация на хора със странни дестинации.
— Заминавам за гъза на географията и търся нещо, в което, ако ме отвлекат, да изглеждам добре на снимките, разпространени от терористите — осведомих продавача в ИМС.
— Моля?
— Търсим дрехи за пустинни и тропически условия и здрави обувки — каза Кейт на младежа.
След пазаруването с Кейт се разделихме за известно време и последната ми спирка за деня беше барът „Прозорците“ в Северния небостъргач на Световния търговски център, известен — с прочутата нюйоркска скромност — като най-великия бар на света.
Беше към шест и половина и барът, който се намираше на сто и седмия етаж, на ужасяващите четиристотин метра над морското равнище, гъмжеше от всевъзможни посетители като мен, които изпитваха потребност да обърнат по чаша за десетина-петнайсет долара, докато се наслаждават на най-страхотната гледка в Ню Йорк, ако не и на света.
Не бях ходил в това заведение от миналия септември, когато Кейт ме замъкна там на купона на Контратерористичната спецчаст по случай двайсетата годишнина от нейното основаване.
Един от шефовете на ФБР, който държа реч оная вечер, каза: „Поздравявам всички ви за прекрасната работа през годините и особено за арестите и присъдите на всички виновници за трагедията, която се разигра тук на двайсет и шести февруари хиляда деветстотин деветдесет и трета. Всички ще се видим пак тук на двайсет и петата годишнина на този превъзходен екип и ще имаме още поводи за празнуване“.
Не бях сигурен, че ще изкарам до тоя купон, обаче се надявах да няма повече поводи за празнуване.
Кейт се обади, за да ме осведоми, че скоро ще дойде при мен, което означаваше след около час. Поръчах си дюърс със сода, облегнах се с гръб на бара и се зазяпах през френските прозорци. Даже петролните рафинерии в Ню Джързи изглеждаха красиви оттам.
Около мен имаше много туристи, наред с уолстрийтски типове, юпита, курвета и двойки от предградията, дошли в града по специални поводи, а сигурно и неколцина от моя занаят, които имаха кабинети в Северния небостъргач и използваха заведението за срещи на високо равнище и официални вечери.
Не си падах точно по такива места, обаче Кейт искаше да дойде там, за да видела Ню Йорк от върха на света в последната ни вечер заедно, каза тя, спомен, който щял да ни топли, докато се върнем.
Не се измъчвах особено, задето напускам дома, родното огнище и жена си, както войниците, заминаващи на фронта. Щях да отсъствам за кратко, можех да напусна, когато си поискам, и макар и реална, опасността не беше чак толкова голяма, колкото за фронтоваците.