Поръчах си още една бира и прегледах „Дейли Нюз“ на бара. Нямаше много новини и аз прочетох спортните страници, после си проверих хороскопа: „Не се изненадвайте, ако едновременно изпитате екстаз, ревност, страдание и блаженство“. Изобщо нямаше да се изненадам.
Така или иначе, в Аден работих с шестима агенти от ФБР, сред които две жени, и четири ченгета от нюйоркската полиция на договор с Контратерористичната спецчаст, двама от които познавах, така че нямаше проблеми. Освен следователите имахме двайсетина морски пехотинци, въоръжени до зъби, и осемчленна спецгрупа от ФБР, които се редуваха да дежурят като снайперисти на покрива на „Шератон“ и които, струва ми се, хотелът използваше в маркетинговата си стратегия за малцината други гости.
Мисията също се състоеше от десетина души от дипломатическата Служба за сигурност и няколко служители от военното и военноморското разузнаване, както и от ЦРУ естествено, чиято самоличност и брой бяха голяма тайна, обаче аз преброих четирима. Всички американци се разбирахме горе-долу добре, защото на онова затънтено място нямаше с кого другиго да си приказваме.
Задълженията ми в Аден се изразяваха в работа с техните корумпирани и изумително тъпи разузнавачи с цел откриване следите на извършителите на атентата срещу „Коул“. Повечето от тях поназнайваха някакъв английски, изостанал от британските колониални дни, обаче щом с колегите станехме прекалено любопитни или агресивни, го забравяха.
Сегиз-тогиз йеменското разузнаване арестуваше обичайните заподозрени и ги замъкваше в полицията, за да видим, че следствието има известен напредък. Около веднъж седмично викаха петима-шестима души от спецчастта в полицейския участък, за да разпитат тия нещастни отрепки с помощта на некадърни и лъжливи преводачи в смрадлива стая без прозорци. Хората от разузнаването шибваха по някой и друг шамар на заподозрените за наше успокоение и ни съобщаваха, че били по дирите на „чуждестранните терористи“, които взривили „Коул“.
Аз лично смятах, че тия заподозрени са специално наети за целта, обаче оценявах методите за водене на полицейски разпит. Майтап де.
После идваха „информаторите“, които ни продаваха безполезни сведения „евтино“. Кълна се, че мярках някои от тях в полицейска униформа из града в дните, когато не бяха информатори.
Общо взето, пикаехме срещу вятъра и нашето присъствие там беше чисто символично — бяха загинали седемнайсет американски моряци, бе унищожен американски боен кораб и правителството трябваше да покаже, че върши нещо. Обаче когато Джон О’Нийл се беше опитал да направи нещо, моментално го бяха изритали.
Преди седмица до Йемен бе стигнала вестта, че той е напуснал ФБР и в момента работи като консултант по сигурността на Световния търговски център. Трябваше да го потърся, за да го разпитам за работа. В зависимост как се развиеше историята с ТУЕ или щях да съм адски търсена личност, или завинаги щях да си остана безработен.
В имейлите си Кейт ми съобщаваше, че има много повече късмет в Танзания, където властите били услужливи, отчасти защото изгубили стотици граждани при атентата срещу посолството на САЩ.
Йеменските власти, от друга страна, не само че не бяха услужливи, но също бяха коварни и враждебно настроени и в сравнение с шефа на тяхното разузнаване, една лоена топка на име полковник Анзи, Джак Кьоних приличаше на майка Тереза.
В Йемен имаше елемент на опасност и винаги пътувахме с бронирани жилетки и въоръжени морски пехотинци. Не се вряхме сред местните и аз всяка нощ спях с госпожа Глок.
Преди няколко години някаква бунтовническа групировка беше обстрелвала хотела ни с мини и ракети, обаче сега всички те бяха мъртви и трябваше да мислим само за терористите, които бяха взривили „Коул“ и които несъмнено искаха да вдигнат във въздуха „Шератон“ при първа възможност.
Междувременно моята любима Кейт си купонясваше в Дар ес Салам. Поръчах си нова бира, дадох воля на въображението си и започнах да си измислям истории как диви племенни конници атакуват джипа ми на път за Сана, как убийци ми се нахвърлят в арабските квартали и едва избягвам смъртоносното ухапване на кобра, пусната в леглото ми от йеменското разузнаване.
Искам да кажа, че всичко това можеше да се случи. Помислих си дали да не изпробвам някоя от тия истории пред бармана, обаче той си имаше работа, затова само го помолих за мобифона си.
Набрах номера на Дом Фанели и той отговори.
— Върнах се — осведомих го.
— Ей! Безпокоях се за теб. Всеки ден следях новините за Кувейт.
— Аз бях в Йемен.
— А стига бе! Все тая. Нали така?