— Сигурно. В момента съм на „Кенеди“. Не мога да говоря дълго, може още да ме следят. Къде си?
— В службата. Обаче мога да говоря.
— Хубаво. Как е апартаментът ми?
— Страхотен е… Щях да го почистя, ако знаех… както и да е, как беше в Йемен?
— Това е строго пазена тайна.
— Нима? Как са мацките?
— Едно ще ти кажа — беше като Скандинавия, само че със слънце.
— Без майтап? Имат ли нудистки плажове?
— Там на жените изобщо е забранено да носят бански на плажа. — Което си беше вярно.
— Мама мия! Дали да не подам заявление за постъпване в КТС?
— Побързай, преди да се е разчуло.
— Да бе, да, банамбиш ме. Как е Кейт?
— Връща се след няколко дни.
— Страхотно. Хайде да излезем заедно някоя вечер.
— Ще опитам. Имам десет дни отпуска и с Кейт заминаваме за Париж.
— Супер. Заслужили сте си го. Какво ще правиш довечера?
— Ти ми кажи.
— А, да бе. Ония имена.
— След няколко минути трябва да изключа телефона, Дом. Казвай.
— Добре. Забрави за Гонзалес Перес. Брок, Кристофър, две възможности, едната в Дейтона Бийч, другата в Сан Франциско. Искаш ли подробности?
— Давай.
Той ми даде адресите и телефонните номера и аз ги записах на една салфетка.
— Роксан Скаранджело — продължи Дом. — Мисля, че я открих. Готов ли си да записваш?
— Да.
— Добре… къде го сложих?…
— На дъската за обяви?
— Не… а, ето го. Добре, Скаранджело, Роксан, възраст двайсет и седем години, трета година докторантка в Пенсилванския университет, Филаделфия. Има бакалавърска и магистърска степен от същия университет — ала-бала и още глупости, струпани нависоко и дълбоко.
— Явила ли се е в университета?
— Да. Е, поне се е регистрирала. Всъщност трябва да са започнали днес.
— Адрес?
— Живее на Честнът Стрийт с гаджето си, някой си Сам Карлсън. Мама не е доволна. — Той ми продиктува адреса и номера на мобифона й. — Пуснах стандартна проверка на кредитните й карти — тия копелета от финансовите компании имат повече сведения за хората и от ФБР — и установих, че е работила в хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч. Това е твоята мадама, нали?
— Да.
— Даже имам нейна снимка от годишника в колежа. Готина е. Трябва ли ти?
— Може би. Нещо друго? Престъпления? Граждански провинения?
— Не, досието й е чисто. Обаче няма очевидни приходи, освен може би гаджето, но той е студент и кредитната му сметка е празна. Проверих и родителите й, хич не са богати.
— Стипендия?
— Да, получава някаква стипендия. И понеже знам откъде идваш, проверих и открих, че стипендията й е отпусната от американското правителство, обаче може да е чисто съвпадение.
— Възможно е. Браво.
— Лесна работа. Хайде да се срещнем на по бира. Дължиш ми едно черпене.
— Така е, обаче съм скапан от пътуването.
— Глупости. Заминаваш за Филаделфия. Отпусни се, Джон. Хайде да се срещнем в „Джъдсън Грил“. След Деня на труда там е пълно с хамптънски мацки. Може пък да се натъкнеш на някоя гола улика.
Усмихнах се.
— Месец и половина не съм си вадил оная работа от гащите, Дом. Не ме изкушавай.
— Месец и половина ли? Откъде знаеш, че още работи?
— Върви да ми изчистиш апартамента. Ще се прибера късно вечерта или утре рано сутринта. Чао.
— Чао, малкият. Добре дошъл у дома. Мисли какво правиш, за да не се върнеш в Йемен.
— Мерси. — Изключих мобифона, платих на бармана и му дадох петарка бакшиш за електричеството.
Влязох в терминала. Дигиталният часовник показваше 17:01, така че настроих своя на земно време.
Наистина бях скапан от пътуването. Освен това повече от един ден не се бях преобличал и честно казано, смърдях така, че даже на някой йеменски камилар щеше да му се доповръща от мен.
Трябваше да се прибера вкъщи, обаче аз заминавах за Филаделфия.
Отидох на гишето на „Херц“, наех средно голям форд „Таурус“ и след трийсет минути пътувах по Шор Паркуей към моста Веразано; радиото свиреше и мобифонът ми беше включен в запалката на колата.
Обадих се на телефонния си секретар и прослушах няколко десетки съобщения от хора, които изглеждаха изненадани или смутени, че сме извън страната. Имаше около шест съобщения от Дом Фанели: „Кейт, Джон, прибрахте ли се вече? Мислех да видя как е апартаментът ви. Добре, само проверявам“.
И това е човекът, който ме предупреждава да внимавам.
Изключих мобифона и го оставих да се зарежда. Пейджърът ми не беше работил в Йемен, но в изпълнение на заповедта на Джак го бях оставил включен през цялото време и сега батерията бе паднала. Обаче си беше включен.
Освен това си спомнях, че господин Кьоних пряко ми е наредил да не се занимавам с полет 800. Трябваше да го помоля да ми разясни тая си заповед. Щях да го направя при следващата ни среща.