— Спомняте ли си имената на агентите от ФБР, които първо ви разпитаха?
— Не, все пак минаха пет години. Те се обръщаха помежду си само на малко име.
— Ами, опитайте се да си ги спомните.
— Струва ми се, че единият имаше ирландско име.
— Шон? Джузепе?
Тя се засмя.
— Това не е ирландско име.
Усмихнах се.
— Може би Лайъм?
— Да, точно така. Другият се казваше… не се сещам. Вие не знаете ли?
— Да. Сигурно Тед.
— Струва ми се, че е така. Хубавец. И задник.
— Още ли търсите онази двойка? — попита Роксан.
— Да.
— Защо са толкова важни?
— Ще разберем, когато ги открием.
— Сигурно не са били женени един за друг — осведоми ме тя. — Не искат да бъдат открити.
— Е, да, обаче имат нужда от брачна консултация.
Момичето се усмихна.
— Да бе, да.
— Агентите показаха ли ви портрета на мъжа?
— Да. Но не го познах.
— Ами жената, с която е бил?
— Не. Не съм виждала неин портрет.
— Добре, влезли сте в стаята — и после?
— Ами… Извиках, в случай че са там, да речем, в банята, нали разбирате? Обаче виждах, че са си заминали. В стаята нямаше нищо. Затова вкарах количката си и започнах да събирам чаршафите от леглото.
— Бяха ли спали на леглото?
— Ами… сигурно не. Завивката беше смъкната на пода, одеялото го нямаше и сигурно бяха лежали върху чаршафа, може да са подремнали, да са гледали телевизия или… няма значение. Но не бяха спали цяла нощ. — Тя се засмя. — Станах истински спец по нюансите на употребата на хотелските стаи.
— Не съм следвал филология. Какво е „нюанс“?
Роксан пак се засмя.
— Забавен сте. — Изненада ме, като запали цигара. — Пуша само когато пия. Искате ли?
— Да. — Взех си цигара и момичето ми я запали. Пушил съм, затова не се задавих.
— Значи липсваше одеялото, така ли? — продължих аз.
— Да. И си отбелязах да съобщя на главната домакинка.
— Госпожа Моралес.
— Точно така. Чудя се какво се е случило с нея.
— Още си е там.
— Невероятна жена.
— Така е. Познавате ли Лусита? Чистачката?
— Не.
— Ами Кристофър Брок, служителя на рецепцията?
— Да, но не много добре.
— Разговаряли ли сте с него след като агентите ви разпитаха?
— Не, казаха ни да не разговаряме с никого. И бяха абсолютно сериозни.
— Ами управителят, господин Роузънтал? Разговаряхте ли с него?
— Той започна да ме разпитва, обаче аз му казах, че не бива.
— Добре. И сте напуснали хотела скоро след това.
Тя не отговори веднага.
— Да.
— Защо?
— Не знаете ли?
— Не.
— Ами… агентите казаха, че ще е най-добре да напусна. Защото можело да се изкуша да разговарям с журналисти или пък медиите да ме тормозят и така нататък. Отговорих, че не мога да си позволя да напусна работа, и те казаха, че ще компенсират заплатата ми, ако им помогна, напусна и… си държа устата затворена.
— Доста добра сделка.
— Така е. Искам да кажа, за федералните власти това е нищо. Те плащат на фермерите да не произвеждат селскостопанска продукция. Нали така?
— Да. И ми плащат да не се грижа за цветята в офиса.
Роксан се усмихна.
— Какво не са искали да издадете агентите?
— Тъкмо това е въпросът. Аз всъщност не знаех нищо. Обаче те направиха голям въпрос от онази двойка в стая двеста и три и това, че са ходили на плажа и са видели катастрофата. На мен не ми се струваше важно, обаче журналистите надушиха, че става нещо. И аз напуснах хотела.
Кимнах. Феберейците са пълни дърводелци — оплескват всичко и после се опитват да оправят нещата с пари.
— Помогнаха ли ви да спечелите стипендията?
— Нещо такова. Така ми се струва. Вие не знаете ли?
— Това не е в моя отдел.
Мобифонът на госпожица Скаранджело иззвъня и тя отговори. Разбрах, че приказва с гаджето си.
— Да, тук съм. Но не бързай. На бара съм и се натъкнах на един стар мой преподавател. Добре съм. До скоро. — Роксан затвори. — Беше Сам, приятелят ми. В момента е в апартамента. — После прибави: — Не бива изобщо да споменавам за полет осемстотин, нали?
— Точно така.
— Бива си ме, нали?
— Да. Приличам ли на преподавател?
Момичето се засмя.
— Не. Обаче ще бъдете такъв, когато се появи Сам.
Втора гарафа, втора куба либре.
— Разкажете ми всичко, което сте направили и видели в оная стая — казах аз. — Опишете ми миризми и неща, които са ви се сторили необичайни, а даже и съвсем обикновени.
— Уф, божичко… оттогава минаха пет години.
— Знам. Но ако започнете да говорите, ще си спомните всичко.
— Съмнявам се. Но добре… после влязох в банята, понеже това е най-неприятната част от работата и исках да приключа с нея. Започнах с душа…