— Само за мъничко.
— Не, не беше включен. Всъщност аз го включих.
— Защо?
— Ами, не бива да гледаме телевизия, докато работим, но исках да гледам новините за полет осемстотин.
— Няма да те издам. Е, и какво даваха по новините?
— Не си спомням точно. — Тя поклати глава. — Беше ужасно.
— Така е. Навярно ще можеш да ми помогнеш с нещо — продължих аз. — Въпросните гости са се настанили към четири и половина. Нали? Мъжът се е регистрирал сам. После са ги видели в седем, когато камериерката Лусита ги забелязала с одеялото от леглото да отиват към колата си. Явно никой не ги е виждал през тия два и половина часа. Затова се питам какво са правили през това време. Искам да кажа, какво правят там хората привечер?
— Мен ли питате? Не знам. Предполагам, че ходят на пазар, пият по чаша. Разхождат се… Може да са останали в стаята си. Затова никой не ги е видял.
— Да… обаче това е доста време да седиш затворен в хотелска стая в такъв хубав ден.
Роксан ми се усмихна.
— Може да ги е обзело романтично настроение. Нали затова са били там. Правили са секс, подремнали са, гледали са телевизия или са пуснали романтична касета.
— Да. — Проблемът беше, че всъщност ми се искаше да са ходили в хотелския бар и да са платили с кредитна карта или да са оставили квитанция от местен магазин в кошчето за боклук. Само че те не го бяха направили.
Отпуснах се назад и се прозях. Тия липсващи два и половина часа в края на краищата може да не бяха толкова важни. Може да бяха спали или бяха гледали телевизия, а може да бяха правили секс, преди да отидат на плажа, и всичко това не беше оставило документални следи…
— Каква касета имаш предвид? — попитах.
— Видеокасета.
— В стаята нямаше видео.
— По-рано имаше.
Кимнах. Преди в повечето хотелски стаи имаше видео, но днес ги бяха заменили със сателит и кабел, порно по поръчка и така нататък. В стая 203 например вече нямаше видео, но по-рано явно беше имало.
— Спомняш ли си дали видеото беше включено?
— Струва ми се, че беше. Да… аз го изключих.
— Провери ли дали вътре има касета?
— Да. Натиснах бутона за изваждане на касетата, но нямаше нищо. Това е част от задължителната програма. Касетите, които гостите са забравили, трябва да се предават на рецепцията в случай, че хората си ги потърсят. Касетите от видеотеката се връщат направо там или на рецепцията.
— В коя видеотека?
— Хотелската.
— Къде?
— В хотел „Бейвю“. Май не ме слушате внимателно.
Наведох се напред.
— Разкажи ми за видеотеката.
— Ходили ли сте в хотела?
— Да.
— Ами, когато влезете, там има библиотека. Продават списания и вестници, дават книги и касети.
— Значи човек може да вземе касета, така ли?
— Нали това ви разправям.
— Спомена ли за това, когато разговаря с агентите от ФБР?
— Не.
Облегнах се назад и се зазяпах в пространството. Не бе възможно Лайъм Грифит и Тед Наш да са го пропуснали. Или пък беше? Искам да кажа, даже аз, Джон Кори, не бях обърнал внимание на тая библиотека, когато я бях видял, а пък аз съм детектив.
Но вълнението и оптимизмът ми можеше да се окажат преждевременни.
— Плащаше ли се за касетите? Или се оставяше депозит?
— Не. Гостите само се подписваха. Също като за книгите. — Тя се замисли. — Ей, да не мислите, че онзи човек е взел касета… и е оставил името си?
— Я стани детективка.
— Ето какво са правили следобед в стаята — почна Роксан. — Гледали са филм. Затова видеото беше включено. — Замълча за миг. — Всъщност двете възглавници бяха облегнати на таблата на леглото, като че ли бяха гледали телевизора.
Кимнах. Ако наистина беше взел касета, дон Жуан нямаше да е оставил истинското си име. Обаче ако я бе взела жената, можеше да имам късмет.
— Гостите трябваше ли да показват документ за самоличност, за да взимат книги и касети?
— Едва ли. Струва ми се, че даваха само името и номера на стаята си. Трябва да проверите в хотела.
Отново кимнах.
— Къде се разписваха гостите? В книга ли? Или на талон?
Момичето запали нова цигара.
— Квитанция с розово индиго. Гостът вписваше името на книгата или филма, подписваше се и написваше номера на стаята. После, когато връщаше книгата или касетата, получаваше розовото копие с надпис „Върнато“. Елементарно.
Замислих се за господин Лесли Роузънтал и неговия архив, който можеше да засрами Конгресната библиотека. Сигурно не изхвърляше даже и опаковки от дъвки.
— Господин Роузънтал, с когото имах удоволствието да се запозная, ми се стори голям грижовник.
Тя се усмихна.
— Направо си беше педант.