— Вие намеквате май за алкохол? Етилов май…
— Може да се каже и така… тогава у Беата бях изпаднал в състояние близко до това — и яхнах коня… казах, че с тия машини ние гоним зайци… някъде из храсталаците на вселената сигурно се крие живот… неминуемо се крие и прескача от галактика на галактика — като пламък, като бъч… а ние сега установяваме къде го няма и къде е минал… иначе се гонят зайци — такава беше мисълта…
— Тогава вие бяхте по-вдъхновен…
— Не е изключено. Но онова, в което не се съмнявам никога, е, че онези уреди там…
Той посочи регистраторите в челната стъклена камера, които бяха предназначени да открият и поведат ракетата към доловения някъде тласък, разумно движение, живот.
— …няма да се раздвижат никога.
— Знаем това — колкото се може по-малко отегчено рече инж. Бук. — Искам да кажа — знаем, че летите и не вярвате в посоката, в която летите.
— Да, уместно е тогава да се запита човек, защо наистина летите?
— Защо летя ли? Защото ми е тъжно, мъчно ми е за това нещастно човечество, запиляно из вселената, което търси напразно отклик, ответ на самотата си… търси и е прокълнато никога да не може да го възприеме…
— Така ли е със зайците?
— Повече от сигурен съм, че ако човечеството открие някога живот… живот по свое разбиране, в единия край на вселената тутакси ще грабне Земното кълбо и ще отпраши в другия край на вселената. Така си представям аз проклятието на това човечество, осъдено да гони онова, от което бяга, и да достига все онова, от което се крие.
— Такова е мисленето при влошено храносмилане. Случвало ми се е — замислено отбеляза инж. Бук. — Защо не вземете нещо подходящо.
— Момент така… — намеси се инж. Зук, — не виждате ли противоречие между схващането си за Кирил и Методий и за Зайците? Отначало казвахте, че няма живот, а после казвате, че има, но ние ще избягаме от него.
— И още нещо! — прибави в същия тон Поручик. — След като казвам едното и другото, аз пилотирам ракета и търся третото, тоест онова, което би ме опровергало. Нали е много интересно!
Двамата инженери се спогледаха, кимнаха глави и замълчаха.
— Всъщност… може би имате мъничко право… Ако уредите не могат да регистрират всичко… ако преминаването стане например, докато ние спим или спорим…
— Бъдете спокойни за това! — рече Поручик. — Командуването е подчинено изцяло на този самоориентиращ се уред… това е система. И ние ще чуем… ще се чуе музика… при това подходяща музика — както казаха долу на пистата… но подходяща или не — машината ще полети към точката, където има разумно движение и живот… към точката, която не съществува всъщност, де…
И в този именно миг вътрешността на кораба се изпълни със светлината на Одата на Радостта от Бетховеновата Девета.
Дори инженерите престанаха да дъвчат и устата им останаха отворени.
Големият сребрист лост плуваше вътре в кристала, плуваше, не, трептеше като опашката на куче, надушило следа, и макар ракетата по прежнему да висеше между звездите, също голкова по прежнему летеше и сега вече — летеше към разумния живот, отбелязан някъде.
— Какъв кон ще благоволите да яхнете сега…
— Как може в такъв момент! — прекъсна своя брат инж. Бук. — Ние сега трябва да бъдем шеметно радостни…
— Ние сега трябва да бъдем направо слисани от радост и изненада…
Това бе хубава страна на програмирано създадените хора — те не скачаха от радост, нито се хвърляха шапките, каквито пък не носеха, а просто регистрираха задпределните чувства, декларираха ги и се освобождаваха от тях — като на митница.
— Радостни сме, ах колко много…
— Това е един неописуем възторг, който ме е обзел.
— Всъщност тук по-скоро подхожда трудно описуем възторг.
— Аз бих казал…
— А аз направо ще кажа…
Колкото до простичкия и понятен нам славянин Поручик, той бе вкарал езика си между лявата долна и лявата горна челюст и гримасничеше, както гримасничи например пилот, убеден, че уредите, които сочат приземяване и нула метри от повърхността, може да грешат, щом повърхността не се вижда. Още повече Бетховеновата Ода на Радостта отзвуча някъде назад и изчезна там, откъдето е дошла — тоест в тишината.
Тя летя дълго вътре във времето и вътре в уредите си тази Инспекционна ракета, преди отново да пресече дирята и да се понесе по нея. После пак загуби намереното или намери загубеното — все уред спрямо уред, система към система — сложно колкото всъщност е сложен дъхът от лапичките на заека, измит от съвсем невидимата роса, после разтворен в капките и изпарен от слънцето, за да попадне в ноздрите на кучето — и просто, както само природата може да бъде проста, съумяла от четири измерения да направи един неизмерим свят, станал такъв от хаоса на измеренията.