— Какво става? Благородният Ф’лар нарушава традицията ли? — запита Лесса Ф’нор, когато кафявият ездач се появи с вежливо обяснение за отсъствието на водача на ятото.
Лесса вече не си даваше труд да сдържа езика си в присъствието на Ф’нор. Кафявият ездач знаеше, че това не е насочено срещу него, така че рядко се обиждаше. Част от резервираността на неговия полубрат беше попила и в него.
Изразът му днес обаче не беше толерантен. Беше остро осъдителен.
— Той проследява К’нет — каза просто Ф’нор. Тъмните му очи бяха разтревожени. Той бутна тежката тъмна коса настрани от челото си, друг навик, възприет от Ф’лар, което наля масло в огъня на недоволството на Лесса към липсващия драконов ездач.
— Наистина ли? Добре щеше да бъде, ако вместо това му подражаваше — отбеляза тя.
Очите на Ф’нор проблеснаха гневно.
Добре, помисли си Лесса. Скоро и той ще е мой…
— Това, което не разбираш, Стопанко на Уейра, е че К’нет възприема инструкциите ти твърде либерално. Някое справедливо поотмъкване не би предизвикало протести, но К’нет е твърде млад, за да бъде предпазлив.
— Моите инструкции ли? — повтори невинно Лесса. Сигурно Ф’нор и Ф’лар нямаха и помен от доказателство, за което да се захванат. Нито пък й пукаше особено. — Просто му е писнало от цялата тази страхливост, това е всичко.
Ф’лар стисна здраво зъби, за да се удържи да не я опровергае гневно. Промени позата си и стисна широкия ездачески колан, докато кокалчетата на пръстите му не побеляха. След това върна към Лесса студен поглед.
В тази пауза Лесса съжали, че е антагонизирал Ф’нор. Той се беше опитал да се държи приятелски, със симпатия, и често я беше развеселявал с анекдоти, докато горчилката в нея ставаше все повече и повече. С настъпването на студа порциите в Уейра намаляваха въпреки системните добавки на К’нет. Отчаянието се плъзгаше около Уейра на ледените си криле.
От неуспешния опит за бунт на Д’нор насам всякакъв дух беше напуснал драконовите ездачи. Дори на животните им личеше. Слабата диета не можеше да обясни изцяло изгубения блясък на броните им и нарушената им хармоничност. Апатията можеше — и го обясняваше. Лесса се чудеше дали Р’гул не се разкайва за резултатите от безгръбначното си решение.
— Рамот не е будна — каза тя спокойно на Ф’нор, — така че няма нужда да се правиш на прислуга пред мен.
Ф’нор не казваше нищо, и продължаващото му мълчание започваше да кара Лесса да се чувствува неприятно. Тя се надигна, потривайки ръце в дрехата си, като че ли можеше да изтрие последните си прибързани думи. Закрачи напред-назад, хвърляйки погледи от нейната спалня в тази на Рамот, където златната кралица, вече по-голяма от кой да е от бронзовите дракони, лежеше в дълбока дрямка.
Дано само да се събуди, мислеше си Лесса. Когато тя е будна, всичко е наред. Толкова наред, колкото може да бъде, естествено. Но тя е като скала.
— Така че… — започна тя, опитвайки се да не допусне нервността да се прокрадне в гласа й, — Ф’лар поне прави нещо, дори ако това е да запушва единствения ни източник на снабдяване.
— Литол ни изпрати тази сутрин съобщение — отсече Литол. Гневът му се беше успокоил, но не и неодобрението му.
Лесса се обърна с лице към него в очакване.
— Телгар и Форт са имали среща с Керун — продължи тежко Ф’нор. — Решили са, че Уейрът е виновен за загубите им. Защо — проблесна отново гневът му — не си се погрижила да контролираш по-отблизо К’нет, след като си избрала него? Той е още зелен. С’ган, Т’сум, аз бихме…
— Ти? Ти дори не кихваш без да се посъветваш с Ф’лар — пресече го тя.
Ф’нор се изсмя открито.
— Ф’лар те зачита повече, отколкото заслужаваш — отговори той, подигравателен на свой ред. — Не си ли разбрала защо той трябва да чака?
— Не! — изкрещя Лесса. — Не съм! Трябва да го предусетя като драконите ли? В името на черупката на първото Яйце, Ф’нор, защо никой не ми обяснява нищо? Както и да е, поне е добре да се знае, че той има някакво основание да чака. Надявам се то да е валидно. Че вече не е прекалено късно. Защото аз мисля, че е.
Вече беше прекалено късно, когато той ме спря да не повлияя на Т’бор, помисли си тя, но се въздържа да го каже. Вместо това добави: — Беше вече твърде късно, когато Р’гул се оказа прекалено страхлив, за да усети срама от…
Ф’нор се наведе към нея. Лицето му беше побеляло от гняв.
— Да гледа как този момент се изплъзва изискваше повече кураж, отколкото ти изобщо някога ще имаш.