Хълмовете под тях бяха обвити в димка, но за сметка на това в небето царуваше единствено слънцето. Навлечените в номексови гащеризони летци обилно се потяха. Големият Оги за пореден път натисна копчето за климатика, който вече бе стигнал края на скалата „студено“. Диспечерът обяви смяна на честотата и Джейк се включи към ДПЛ с кодовото название Пирон 24. Екипажите на бомбардировачите А-6 изслушаха указанията заедно с една двойка А-7.
— Летях над онзи път и забелязах долу да се влачат около деветима души в черни пижами. Когато ме забеляза, групичката се пъхна в храсталаците от южната страна на шосето. Всичките бяха въоръжени. Ще се пробваме да ги пипнем.
— Наоколо да има наши? — попита един от пилотите на Корсарите.
— Чак на 10 мили от там.
Щом пристигнаха на указаното място, самолетите започнаха да кръжат на 18 000 фута. Срещу себе си, няколко хиляди фута под тях, Джейк видя да лети двойка бомбардировачи А-7. Още по-надолу, на фона на върховете на дърветата, се очертаваше силуетът на самолета-разузнавач. Когато бяха готови, той изстреля една ракета-димка.
— Пушекът е най-западната точка, до която искам да стигнете. Пускайте бомбите си на изток, две по две, по продължение на пътя от южната му страна. От мен имате разрешение при постоянен визуален контакт.
Водещият А-7 се откъсна от втория самолет и насочи носа си надолу. Секунди по-късно, ударните вълни от взривяващите се двойки бомби се понесоха в концентрични кръгове през джунглата. Една след друга, експлозиите избухваха край пътя цели 300 ярда. Към небето се заиздигаха кълба черен пушек. Радио-разговорите бяха сведени до минимума от необходими съобщения: „Водачът започва атаката“, „На предпазител“, „Номер две тръгва“, „На предпазител“. Няколко чифта очи внимателно следяха за картечни и оръдейни изстрели по пикиращите над джунглата самолети. По време на пикирането те бяха най-уязвими, понеже се спускаха по точно определена траектория към земята. Нямаше нищо тревожно. Може би някой от деветимата войници стреляше с пушката си по тях, но явно просто хабеше мунициите си, защото резултат нямаше. А и самолетите не се спускаха под максималната поразяваща височина за вражеските куршуми — т.е. под 3500 фута. Когато всеки от Корсарите пусна своите 10 бомби, водачът помоли:
— Имаме останали малко 20-милиметрови, Пирон. Искам разрешение за още един-два захода.
— Обработете мястото на юг от бомбените кратери. Този път, докато пикираха, Корсарите оставяха бяла димна следа в небето, секунди преди да започнат отново да набират височина. 20-милиметровите оръдия обсипваха джунглата с по сто снаряда всяка секунда. Джейк Графтън мълчаливо наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена. Как ли се чувстваха онези отдолу? Какво ли бе да се притискаш към земята край някое от онези дървета, отчаяно да ровиш пръстта, за да се окопаеш, надявайки се някак си да избегнеш сипещата се напосоки от небето смърт? Пилотът пъхна пръсти под шлема, за да изтрие потта от очите си. Когато Корсарите се събраха на група в небето и изчезнаха на североизток, дойде ред на Интрудърите. И двата носеха по 16 петстотинпаундови бомби, които също пуснаха на двойки. Зоната на попаденията бе разширена още по на юг от пътя. Белите бомбени експлозии веднага биваха обгръщани от кълба черен дим, който постепенно се разнасяше от лекия вятър. Джейк не изпускаше от очи Пирона и Кори Форд, докато се концентрираше върху жълтата точица от прицела. Докато пикираха, Големият Оги монотонно отчиташе на глас височината. Не спомена ъгъла на снижение, но точността не бе от кой знае какво значение, като се вземеше предвид, че правеха на решето район, в който имаше само някакви си деветима дребосъка. При последното им прелитане над областта, ДПЛ-то започна да дава указания на нова група самолети А-7. След последния заход Графтън премина в плавно изкачване, за да даде достатъчно време на Форд да се присъедини към него. Пилотът огледа местността за последен път, преди водещият му да застане на своята позиция. Буйната растителност бе накъсана от червените белези, които бяха оставили след себе си бомбените експлозии — изглеждаха така, сякаш самата земя бе ранена и кървеше. На северозапад се носеха сивкави кълба дим. Когато Форд се залепи за дясното му крило, Джейк се насочи на североизток към морето и очакващия ги кораб. Провери времето — трябваше да побързат да се приберат. Бутна напред ръчките, дръпна към себе си лоста. Мощните двигатели ги издигнаха нагоре в синята празнота.