— Да, сър! Ясно ми е. Ще взема необходимото копие!
Лейтетантът подписа молбата и нареди на Хардести да я занесе в личен състав. Момчето му благодари и си тръгна. Графтън се изправи и се приготви да си върви.
— Ако си въобразява, че може да се ожени за някоя от тези жени и да си осигури чукане всяка нощ, докато сме в пристанището — каза той на Стайърт, — а после, когато се върнем в Щатите, да се сбогува с нея завинаги, не е познал!
Главният механик сви рамене.
— Той е още дете!
— Каква каша! — И офицерът се отправи към каюткомпанията на ескадрилата, за да докладва на шкипера.
— Какво мислиш да правиш, Джейк? — попита го Кампарели.
— Капитанската мачта? — Обикновено дисциплинарни проблеми се разглеждаха от капитана по време на специални заседания, известни като „капитанската мачта“, в чест на времето, когато капитанът раздавал правосъдие, изправен пред главната мачта на кораба.
— Не, сър. Бих предложил да забравим за нарушението, да му дадем исканата отпуска и да се погрижим той да разбере отговорността, която е поел, женейки се за момичето.
— Добре. Дано да се уредят нещата, както искаш. Между другото, я си издърпай един стол, Джейк, и седни!
Пилотът се подчини.
— Надявам се, разбираш защо трябваше да проведа онзи разговор в каюткомпанията тази вечер?
— Да, сър!
— Не че проявявам неуважение към паметта на Морган! Трябва да поддържаме висок дух, иначе с тази бойна единица е свършено! — Шкиперът го изгледа. — Разбираш ли ме?
— Разбирал! ви, сър!
— Мисля, че никой цивилен не би ни разбрал. Това бе професията на Морган. Трябва да продължим да живеем, независимо от това кой напуска играта и кой не. Всъщност, именно фактът, че губим ценни хора, изисква от време на време да поизпуснем малко пара, за да намалим напрежението. — Той се намести на стола си. — Виждаш ли, не самолетите, а екипажите им са истинското ни оръжие!
Джейк кимна.
— Добре, просто исках да съм сигурен, че ме разбираш!
Когато се върна в каютата си, Джейк се зае с оценките. Привърши с тях някъде към 1 часа след полунощ. Отиде в предната лавка на 0-3 ниво, точно под полетната палуба, и си взе един хамбургер. Ейб Стайгър седеше сам на маса.
— Здрасти, Джейк! Хвърли котва при мен за малко! — Спецът беше разтворил някаква книга до чинията си.
— Здрасти, шпионино! Как вървят нещата? — Пилотът седна на един стол. Захапа хамбургера и погледна книгата.
— Джейк, вече имаме оценката за пораженията, които си нанесъл при бомбардировката вчера, когато летяхте на юг двамата с шкипера. — Ейб се ухили.
— Така ли? — Джейк вдигна книгата и прочете заглавието. „Възходът и падението на Третия Райх“. Беше я чел в колежа.
— Аха. Да ти кажа, скъпи, много хубава работа си свършил! Убил си 47 от жълтите!
Джейк остави книгата.
— 47? — прошепна той.
— Точно така. 47 от техните. — Ейб отново се усмихна. — Направо си им разказал играта! Това е най-добрият ни резултат за един-единствен полет от целия курс! Може и да получиш медал за заслуги от флота, Джейк! Или дори нещо повече!
— Ах ти, гадно малко... — Усмивката на Стайгър замръзна. Джейк усети стомахът му да се преобръща.
— Лайно такова! За какво ми каза всичко това? Мислиш ли, че искам да го знам? — той вече крещеше. — Знаеш ли им имената? Защо не ми кажеш и тях! Сигурно ги имаш!
— Мислех, че би искал да знаеш...
— Защо, по дяволите, ще искам да знам? И сега трябва да продължа да живея, нали? Аз — Графтън, а не ти! Копеле гадно!
— Не исках да...
— И медал при това! Да не мислиш, че ми пука дали ще ме наградят или не? За какъв ме мислиш, за бога? За някакъв смахнат кръвожаден копой? — От устата му хвърчеше слюнка. Избърса я с опакото на ръката си. — Ей, Джейк, аз... — Да си кична скапания медал на униформата, така че всеки път, когато я обличам, да се сещам, че съм убил 47 мъже! Да, точно това ми трябва, задник смотан! Точно такъв медал ми трябва. Сега, що не вземеш да се махнеш оттук и да бягаш долу да напишеш предложението за награждаването ми? Върви кажи на Ландийн! Той съчинява подобни боклуци за Уилсън. Върви му кажи на него! — Джейк се пресегна през масата, опитвайки се да докопа Стайгър, който отскочи назад толкова бързо, че събори стола си.
— Махай се от очите ми, Стайгър! Отивай при него! Спецът бързо си излезе. Джейк изгледа мрачно публиката, която се бе събрала да го слуша. Хората се извърнаха и като дишаше тежко, Графтън седна обратно на стола си и се вторачи в чашата кафе пред себе си. Какво разбираше Стайгър от убиване? Какво знаеше той за смъртта? Исусе Христе!
ГЛАВА 8
Белите парадни униформи на строените в редици мъже изглеждаха особено ярки под парещите лъчи на утринното слънце. Морският бриз развяваше знамената и вимпелите по мачтата на острова. Джейк Графтън седеше на един от намиращите се зад подиума столове, определени за ескадрилата А-6. Не сваляше поглед от постоянно проблясващите върху развълнуваната водна повърхност на Южно-китайско море светлинки. Откъде знаеха, че са били 47? Защо не 46 или 48? Какво точно бяха броили, за да са толкова сигурни в бройката — носове, езици, пениси или нещо друго? И какво изобщо е могло да остане, след четирите тона експлозив и шрапнели, които бяха пръснали на хиляди малки парченца телата на убитите, омесвайки в едно пръст и плът?