Веднъж, по време на обучението, го бяха определили за участие в екипа за разследване на един нещастен случай. Като се движеха в колони през ливадите край Мисисипи, те трябваше да търсят останките от разбилия се в земята със скорост 400 възела учебен самолет. Двигателите бяха изровили дълги бразди в пръстта, но останалата част от машината се бе разлетяла наоколо в радиус от половин миля. Тогава той бе намерил малко парченце човешка кожа, не по-голямо от монета, което старателно постави в найлонова торбичка. Миниатюрната част от тялото на загиналия просто си се търкаляше из тревата. Да умреш при катастрофа бе хубава смърт. Двамата в учебния самолет бяха загинали моментално, без да имат време да изпитат каквото и да било. Може би смъртта под бомбите бе също толкова милостиво бърза. Морган не бе имал този късмет.
Когато бяха тръгнали назад. Морг бе нагласил системата за бомбопускане и се бе заел отново с компютъра. Ако тогава бяха...
— Време е да вървим. Джейк! — Сами стоеше до него. Всички вече си тръгваха. Не, Морган изобщо не бе имал късмет!
Същата вечер Харви Уилсън извика Джейк в каютата си и му подаде оценките на Джоунс и Хардести.
— Не са добре написани, Графтън! Сигурно четири години поред си се опитвал да си вземеш изпита по английски за първи курс! Искам да си ги преработил преди полета ти утре сутринта!
— Да, сър!
— Не можеш да се оправяш с документацията, Графтън, и това си е! Трябва да се посъветваш със съквартиранта си Ландийн. Неговите предложения за награждаване са винаги изрядно написани. Нека да ти помогне малко! — Уилсън се облегна назад на стола си. Той разполагаше със самостоятелна каюта, която обаче бе по-малка от тази на шкипера. Джейк стоеше изправен до бюрото. Уилсън почука с молива си по дървения му плот.
— През нощта, когато спаси онзи Ф-4, аз бях в Командния център. — Изявлението му сякаш увисна във въздуха между тях. Остави за момент молива си и се взря в лейтенанта.
— Номерът с прехвърлянето на гориво на Ландийн можеше и да се обърне срещу теб!
— Да, сър!
— Може останалите да те смятат за герой, Графтън, но аз знам, че това не е вярно. Ти не зачиташ правилата на играта и някой хубав ден това може да ти докара много неприятности! Ти си един самонадеян перко!
Джейк само го погледна в очите.
Заекът имаше навика, когато обиждаше някого да издава напред долната си челюст. Уилсън бе живото доказателство за несъвършенствата в раздаването на чиновете във Флота. Сега щеше да последва и обичайната заплаха.
— Влез в правия път, Графтън! — Е, този път можеше да е по добре. — Още едно подобно изпълнение и по цял ден ще развяваш едно от тези неща! — и той размаха молива си под носа му. — А сега марш да пишеш рапорта си!
— Тъй вярно, сър!
„Да, сър, повтори си Джейк на излизане и прибави: ама на теб за нищо не ти стиска!“
Графтън не можа да потисне усмивката си, когато погледна доктора. Навлеченият в 40-паундовия пилотски костюм шишко бе наистина забавна гледка. Приличаше му на огромна круша или още по-точно, помисли си Джейк, на яйце с крака. Пилотът се ухили още по-широко.
— Добре, Джек, нали и преди си летял с подобно нещо? Лудият Джек кимна. Челото му бе покрито с капчици пот.
Пилотът реши, че пътникът му е доста по-блед от обикновено.
— Някога да са те изстрелвали с катапулт? Не? Е, тогава те очаква незабравимо преживяване! Това ще е най-голямото вълнение, което ще си изпитал, без да си сваляш дрехите! Просто си дръж ръцете в скута, не пипай нищо и прави каквото ти казвам!
Лудият Джек отново кимна.
— Единственият път, когато ще ти се наложи да направиш нещо, ще бъде, ако ти наредя да катапултираш. Ще повторя командата три пъти — „Катапултирай! Катапултирай! Катапултирай!“
— А ако аз кажа „Ъ?“, значи говоря на себе си!
— Ако изобщо кажеш нещо след тази команда, ще бъдеш участник в своя първи, и най-вероятно последен, самостоятелен полет на А-6. Разбира се, ако съм прекалено зает, за да говоря и ти ме видиш, че катапултирам, гледай да побързаш да последваш примера ми!