Малкият се измъкна от водата и събу обувките си да съхнат.
— В торбата са. И това съм предвидил — той се засмя и се зае с питието си. Боксмън Уолкуиц се приближи с висока, пълна със силен ромов коктейл чаша.
— Ще ходиш ли в града довечера, Боб? — поинтересува се Сами.
Боксмън пи и разкърши рамене. — Ще видим.
— Ще видим другия път. Само с кран могат да те удържат!
— Да не съм крив, че харесвам жените? — запита Боб. — А и какво ви става на вас всичките? Може пък да сте педита? — отпи пак и се ухили на сервитьорката. — А аз вече съм влюбен.
— Мислех, че се влюби в нея още първия път, когато спряхме в Куби. Тя не ти ли даде нещо за спомен?
Боксмън се загледа в полюшващата се фигура на отдалечаващото се момиче.
— Ами! Не беше тя! Как ще е тя! — поклати глава. — Ами! Всичките ме помнят!
— Добре ли чух? — Сами пъхна пръст в ухото си и го развъртя.
— Eгa ти самочувствието! — каза Джейк, донякъде впечатлен. — Какво е това, дето ти го имаш, а ние го нямаме?
— Питай Лудия Джак следващия път, като го видиш! — каза Боксмън самодоволно. — Виждал е толкова пъти това, което те вълнува, че вече го използвам за свидетел.
Избухнаха в гръмък смях и светът отново се превърна в уютно местенце, където нямаше място за авиацията.
Когато същата вечер Ландийн и Графтън пристигнаха в офицерския клуб на нос Куби, завариха там Каубоя с група приятели, насядали в дъното на ресторанта. Те пиеха уиски, ядяха пържоли и се забавляваха. Каубоя разискваше скандала на деня — историята с Фантома.
— Господ да му е на помощ на горкия идиот като го хванат! Сигурно за пръв път от сто години ще го теглят под кила. Но по-напред ще го изпекат жив, а след това ще го увесят на нока.
Джейк и Сами дадоха поръчката си на сервитьорката и се заслушаха в думите на Каубоя.
— Които го търсят няма никога да го хванат, мисля аз. Несъмнено ще завардят всички удобни помещения и ще проведат голямо разследване.
— А как тогава да го заловят?
— За да докопаш това момче ти трябва по-остро обоняние и малко повече познания за човешката природа. — Каубоя отряза парче пържола и задъвка бавно. — Човекът, за когото говорим, е индивидуалист — отявлен индивидуалист, ако трябва да употребим клишето. Върши всичко, без да го е грижа какво мисли останалия свят за него. Има хубаво чувство за хумор и обича да гледа как хората му се смеят.
Значи, да изключим половината офицери от летателния състав — каза Сами.
— А, не съм свършил още. Нашето момче обича рисковете. Действат му ободряващо.
— Тогава махаме и голяма част от познатите ми, Каубой! — изкикоти се Малкият Оги.
Каубоя не обърна внимание на сарказма.
— Разбира се, на много от нас опасностите действат тонизиращо. Тоест, почти на всички, ако не са твърде големи. Но за Фантома е по-различно. Той обича опасностите, колкото и да са големи. Търси си ги, намира ги и им се наслаждава. Не му трябва признанието на тълпата, нито медалите или снимките във вестниците. Той е един вид наркоман. Джейк поклати глава.
— Всички сме пристрастени към опасността. Нямаше да се навираме в тия самолети, ако не ни вдигаха адреналина.
— Графтън, нека да вземем теб за пример. Обичаш да летиш, но не поемаш излишни рискове и рядко вършиш нещо ей-така, дявол го взел, просто заради номера. Обикновено ти трябва причина. — Каубоя отривисто замахна с вилицата по посока на Ландийн. — А на нашия Фантом хич не му пука, като на ей този там! Ако Сами Ландийн не открие нещо опасно, някаква тръпка в задачата, той или сам си търси белята или не свършва нищо.
— Глупости! Само аматьор може да каже това! — запротестира Сами. — Аз съм добър офицер и ти го знаеш. Справям се с рутинните задачи не по-зле от останалите! Ела някой път в „Личен състав“ и ще видиш, че документацията е изрядно поддържана. Всички влачат рапортите си първо при мен. А колкото до Фантома, това би могъл да бъдеш и ти!
Каубоя се ухили.
— Тази мисъл още не е хрумвала на ония отгоре! — огледа се да види кой слуша. — Ами ако им хрумне?
Разговорът се насочи към единствената тема, на която никой не можеше да устои — летенето. За летене се говореше по всякакъв повод. Доста опит се обменяше на тези срещи. Основният мотив във всички истории беше как да оцелееш, когато всичко тръгне наопаки. На разказите за свръхсложна пилотажна виртуозност не се гледаше с добро око и обикновено някой говореше за това, как е оцелял, въпреки собствената си непохватност, невежество и глупост, когато светът се е превърнал в ад и стоманеното въже на арестера се е скъсало, или как катапултът не е успял да придаде на самолета необходимата начална скорост, или как ограничителните скоби са се счупили и машината се е хлъзнала право към зиналата паст на морето. Но понякога ставаше въпрос и за това как изведнъж всичко е тръгнало на зле за някой техен приятел, който е оплескал нещата и не е доживял, за да го разправи. Тогава грешките на мъртвеца биваха безмилостно разнищвани.