— Хвърли ми десетак, Джо! Хайде бе, Джо! Само един скапан десетак!
— Няма как, малкия!
Разложен свински труп се носеше по мръсната кафява вода близо до децата.
— Ти си едно скръндзаво копеле, Джо! Хвърли ми пет цента и покажи, че не си скръндзаво копеле!
Джейк намери десетак и го хвърли на момчето, което ловко го хвана в мрежата.
— Благодаря, Джо! Дано не пипнеш трипер! — белите зъби на детето проблеснаха върху мургавото му лице.
— Дано да забогатееш, момчето ми, и да станеш шеф на някоя банка!
Боксмън го хвана за ръката.
— Ти досега не си ли виждал Мръсния Бардак?
— Да, но...
— Намира се до Американския клуб. Точно там отиваме. Петимата мъже си запроправяха път през улиците, като страняха от групите моряци и малките просяци, които подвикваха „Хей, Джо!“ или продаваха стъклени огърлици. Опитваха се да избягват калта и водата, която изхвърчаше изпод гумите на преминаващите джипове — допотопни машини, марка „Уили“, с брезентови покривала. По улиците се разхождаха препасани с патрондаши филипински войници, преметнали пушки и автомати през рамо. Пред вратата на всеки бар стоеше на пост по един въоръжен до зъби юнак, чиято работа беше да се грижи за реда.
— На човек му се струва, че още малко и ще види Панчо Виля да препуска из улиците! — каза Джейк. По Сити винаги го потискаше и той добави: — Страхотно място за някои от телевизионните евангелисти: — „Четете Библията, хора, или ще свършите тук!“ Накрая на програмата може да покажат надпис, че предаването се излъчва на живо от Ада.
— Ако някой реши да направи клизма на Земята, именно тук трябва да пъхне маркуча! — отбеляза Боксмън. — Я да влезем ей тука! Познавам момичетата.
И той изчезна в някакъв тъмен вход, над който светеше счупен неонов надпис: „Американски к..уб“. Като видя Боксмън, едно от момичетата засия.
— О, Бокс, ето че се връщаш! — изписка тя и му се хвърли на врата.
— Това е Сюзи. Тя е моята bonita senorita. Хайде, сладурче, намери една свободна маса за мен и приятелите ми.
— А момичета? — запита тя.
— Не! — казаха Джейк и Фердинанд в един глас.
— Разбира се, по една дама за всеки, Сюзи, скъпа! — извика Боксмън.
Скоро се настаниха около голяма маса, петима мъже и пет жени. Сюзи, на която останалите явно бяха подчинени, не изглеждаше и на 18 години. Сервитьорката поднесе бира „Сан Мигел“ на летците и чаша, пълна с кафяво питие на момичетата.
— Как твое име? — запита малкото мургаво девойче от дясната страна на Джейк.
— Джейк — каза той, като гледаше право пред себе си.
— Хейк?
— Не. Джейк. С „Дж“.
— А... Хейк. Аз съм Тереса. Харесваш мене, Хейк? Той сведе поглед към нея.
— Много си хубава.
Тя се сгуши до него и притисна гърдите си в ръката му.
— И ти на мене харесваш, Хейк!
По всички други маси бяха насядали американски моряци и филипинки. Освен момичетата, барманите също бяха филипинци, както и мъжът от охраната, който носеше автоматичен Колт 45 отдясно и бе прегърнал една ловджийска пушка с къса цев в ръце. Облегнат на бара в дъното на помещението, той наблюдаваше вратата. Само Господ знае за какво са го сложили там, помисли си Джейк. Ако започне да стреля с пушката, ще очисти половината хора в бара.
Пилотът се загледа в него. Филипинецът беше с тънки мустаци и имаше вид на 17-годишен. Джейк се опита да си спомни дали е чувал за престрелка из някоя от тези дупки. Ако като дете си бил един от джебчиите, подвикващи „Хей, Джо“ на минувачите, ако сестра ти е момиче със съмнителна репутация и ако, въпреки всичко, успееш да оцелееш и да достигнеш по-зряла възраст, то много щеше да ти се искало да докопаш работа като тази в бара.
Тереса храбро се опита да му привлече вниманието.
— Какво правиш на твой кораб, Хейк? — тя мушна ръце в неговите и се усмихна. В погледа ѝ се четеше искрено любопитство.
— Хвърлям въглища в пещите.
— О — възкликна тя. — Много гореща работа. Но ако ти американец, ти сигурно богат. Защо богат мъж хвърля въглища?
— На колко години си, Тереса?
— Аз осемнадесет. — И тя погледна към Сюзи, която в момента бе твърде заета да се смее на шегите на Боксмън. Джейк реши, че е на не повече от 14-15 години. Допи на един дъх бирата си и се остави да бъде погълнат от непозната атмосфера на това място. Тереса явно разбра, че не ѝ е по силите да поддържа разговора с него и се заприказва с момичето от другата си страна. Когато приключиха и с третата бира, Боксмън реши, че е време малко да се пораздвижат.
— Хей, Джейк, я да платим за мацетата и да отидем някъде другаде! Знам едно място — казва се „При Полина“ — струва си човек да се разходи до там!