По-надолу, на улицата, комендантският патрул все още стоеше до кръчмата, така че Графтън ги изчака да обърнат гръб, после излезе на тротоара и тръгна в обратна посока.
ГЛАВА 10
Слънчевите лъчи пропълзяха по леглото и събудиха Джейк Графтън. Той обърна глава на другата страна, за да ги избегне, но горещото слънчево петно продължи да напредва, докато окончателно не прогони съня му. Някъде навън писукаше птица.
Той се почувства неудобно, изправи се и се облегна назад. Устата му беше пресъхнала, а от лявата страна на главата му имаше подутина — спомен от удара, който едва не му бе отнесъл носа. „Повече няма да се докосна до цигара, или да близна алкохол, дори и да доживея до сто години!“, закле се той пред себе си. Болката сякаш затихваше, ако стоеше със затворени очи, абсолютно неподвижен. Беше задрямал отново, когато вратата се отвори.
— Как е махмурлука? — попита Сами. Извади аспирин от тоалетното си несесерче и го постави в ръката на Джейк. — Изгълтай това. Ще ти олекне.
Джейк полека отвори едно око, огледа белите таблетки и прецени кое ще натежи повече на везните: дали очакваното облекчение от хапчетата или усилието да се занесе до умивалника. Накрая се повдигна, измина пътя до там и се върна в леглото. Ландийн се беше излегнал на сянка.
— Колко е часът? — запита Джейк.
— Толкова, че е време да тръгваме за Хонконг! Джейк се вторачи страховито в приятеля си.
— Точно така. Добре чу. Хонконг. Двамата с теб. Вече ходих на кораба, намерих Татенцето и попълних формулярите за отпуската. — Ландийн скочи от леглото и размаха два листа хартия. — Заминаваме за Хонконг за няколко дни.
— Не виждаш ли, че умирам от свръхдоза алкохол? Вече съм полумъртъв. Не мога да те взема насериозно. Защо искаш да отидем в Хонконг? Ами че аз нямам пари да кръстосвам със самолет из целия Ориент! Нито пък изпитвам желание. Остави ме да си умра на спокойствие, чуваш ли!
— Дявол те взел, Графтън — развика се Ландийн, — вдигай се задника от шибаното легло и да вървим в Хонконг!
— Добре, добре! Не викай, главата ми се пръска! — Джейк изпусна една дълга въздишка. — Сигурен ли си, че наистина искаш да отидем?
— Да, наистина искам да отидем, стара кранто! Джейк се изправи.
— Стомахът ми се бунтува здраво!
— В самолета ще хапнеш нещо.
— Преливаш от съчувствие днес! ТИ може и да ядеш в самолета, A3 ще ям в клуба след 20 минути.
След 15 минути те вече бяха на път към клуба, понесли личния си багаж и летателните принадлежности, които трябваше да изпратят обратно на кораба. Бяха преполовили пътя, когато Джейк пусна чантите на тротоара и повърна в тревата.
— Нали няма да тъпчеш още храна в тоя стомах?
— Само малко супа. Трябва да хапна нещо или ще ми е зле цял ден.
— Следващият път не пий толкова!
— Трябвало е да станеш проповедник!
— И да се размина с толкова много жени! Как не! — отвърна Ландийн и закрачи надолу по тротоара.
В хладния полутъмен клуб Джейк се почувства по-добре. Сервитьорката дойде и Ландийн първи направи поръчката си.
— Яйца по бенедиктински, шунка и половин бутилка шампанско.
Стомахът на Джейк се обади. Той си сложи слънчевите очила и поръча доматена супа, мляко и препечена филийка. След като сервитьорката се оттегли, подпря брада на ръцете си и се загледа през прозореца към пристанището. Опита се да си спомни какво се беше случило предишната вечер, но в главата му всичко бе станало на каша.
— Разбрах за приключението ви в По Сити снощи — отбеляза Сами. — Може би ще искаш да научиш, че това е една от причините, поради които ти и аз се измитаме оттук за няколко дни. Рано или късно някой ще изплюе камъчето. Никак няма да ти навреди, ако оставиш бурята да бушува тук, докато ти си в Хонконг. Когато корабът излезе в открито море и трябват хора, за да попълнят наряда за полети, висшестоящите ще погледнат на този малък епизод по-благосклонно.
Графтън сви рамене.
— Как ще стигнем до там?
— Всичко е уредено. Снощи се запознах с някакъв от аероклуба, който е разквартируван тук. По обед ще излетим с една Сесна за Манила, където ще хванем някой полет. Сигурен съм, че ще успеем. Ще ни вземе, ако си платим.
— Колко?
— По 10 долара.
— И какво чакаме?
След като минаха през митницата на летището Кай Так в Хонконг и обмениха пари, Ландийн и Графтън спряха едно такси и се насочиха към хотел „Пенинсюла“ — огромен, стар луксозен хотел сред сградите по брега на Каулун, с изглед към пристанището. Остров Хонконг се виждаше отсреща, на около миля.