— Защо искаш да отседнем тук?
— Робърт Л. Скот е стрелял по този хотел с П-40 през Втората световна война, когато японците са го използвали за главен щаб.
— Кой е Робърт Л. Скот?
— Човекът, който е написал „Господ ми е втори пилот“.
— А аз мислех, че просто гледката ти харесва.
Ландийн беше настоял да вземат стая с изглед към залива. От тавана висеше полилей; двете легла във викториански стил бяха огромни. Впечатляващата богато орнаментирана мебелировка съответстваше на големината на стаята. Щом пиколото получи бакшиша си и ги остави сами, Джейк отвори прозореца. Вътре нахлу морският бриз.
— Искам от теб една услуга, Сам!
— Кажи.
— През следващите четири дни не споменавай нито бомбите, нито ескадрилата, нито войната! Всичко това е голяма гадост, в която съм затънал до шия.
— Няма да е трудно — каза Сами.
Не след дълго двамата слязоха във фоайето и се насочиха към бара.
Когато на другата сутрин Джейк стана от леглото си, усети, че леко му се вие свят. Погледна треперещите си ръце. Писъците, които го бяха събудили, още звучаха в ушите му. Затътри се към креслото до прозореца и се стовари върху меките възглавници.
Отделните фрагменти от съня му се стопиха отвъд пределите на съзнанието, като че потънаха в морските дълбини. Спомняше си, че беше сам в един Интрудър и пикираше към някаква цел, която блещукаше в нощта — обект от такова значение, че с бомбардирането му той, Джейк Графтън, можеше да сложи край на войната. Но КАКВО представляваше този обект? Как щеше да проведе атаката без навигатор? Помнеше, че след като пусна бомбите и започна да набира височина, не усети никакво претоварване. Но Интрудърът се разтресе, после заподскача лудо и започна да се разпада сред воя на вятъра, който внезапно премина в пронизителните писъци на стотици хора в смъртна агония.
Джейк въздъхна. Значи, беше изпортил всичко. Беше опитал да бомбардира някаква цел, която, поне този път, имаше голямо военно значение, но я бе пропуснал. Очевидно беше станало точно това. Нима бомбите му бяха попаднали в претъпкана с хора болница?
Той реши, че няма да позволи сънят да го натовари с чувство за вина. Да върви по дяволите!
Стана и се протегна. Погледна Ландийн, който спеше по гръб с широко отворена уста и дишаше тежко. Джейк се усмихна. Хей, летецо, каза си той, знаеш ли какво трябва да направя? Заради теб, заради Морган и заради всички други, които си рискуват задника да гонят едното нищо! Трябва да намеря някой тлъст обект нагоре на север и да изтребя всичко живо в него. Един-единствен хубав обект — заради всички нас!
Той се запъти към банята, ухилен до уши при мисълта за дързостта си. Но какво толкова, по дяволите! Може и наистина да го направя.
Не си даде труда да се избръсне. Намери гуменките, късите гащи и тениската си на дъното на сака с дрехите. Облече се на проникващата през прозореца слаба светлина.
Слезе по задната стълба на хотела и веднага започна да тича. Само след няколко минути разбра, че никак не беше във форма. Дишането му бе затруднено и неритмично, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Пък и времето не беше особено подходящо за тичане — въздухът бе студен, ръмеше слаб дъжд, от който скоро дрехите му щяха да подгизнат. Като се върне в хотела, задължително трябваше да си вземе гореща вана.
Наложи му се да криволичи из тесните улички и да извива насам-натам, за да избегне препятствията — велосипеди, от време на време по някой автомобил, пешеходци, вперили в него любопитен поглед, бъбриви деца с черни коси и лъскава кожа, които не му обръщаха много внимание, продавачи, разтворили сенниците пред магазините си и подредили стоките, чиито ярки цветове сякаш плисваха като река по улиците. Джейк се изненада, че малко след 8 часа сутринта навън има толкова много движение.
Почувства известно облекчение, когато стигна до Нейтън Роуд — булевард с четири платна и широки тротоари. Тичайки, той минаваше покрай магазини за електроника, камери, часовници, вносни парфюми и дрехи. Задминаваха го автобуси, надуваха клаксони таксита. Боядисаните в бяло и червено двуетажни автобуси му напомняха за Лондон, а големите угаснали неонови реклами — СОНИ, УИНСТЪН — ЦИГАРИ С ФИЛТЪР, КОКА-КОЛА — му приличаха на тези по Таймс Скуеър.
Беше вече минал около миля и половина, когато някакво яркочервено петно привлече вниманието му. Тичайки, той се приближи към него и видя, че това всъщност е червен пуловер на гърба на млада жена със сламена шапка и джинси. Тя седеше на метално столче под един сенник на входа на алея, която водеше към два жилищни блока. В скута си държеше малка скица и той успя да ѝ хвърли поглед, докато минаваше отзад. Виждаха се неоформените очертания на сгради и човешки силуети.