Реши, че ще бяга още 10 минути — пет минути в същата посока и пет обратно — надявайки се, че после пак ще открие жената. Дишането му вече беше ритмично и той стъпваше на пръсти. На другия ден сигурно щеше да има мускулна треска на прасците. 20 минути бягане са един хубав крос — за днес му стигаше толкова.
Когато се върна, видя, че тя все още седеше под сенника и продължаваше да рисува. Група деца, на възраст между 5 и 8 години, си играеха наоколо, без да обръщат внимание на ситния дъжд. Работата по скицата беше значително напреднала. Сградите и магазините вече бяха добили ясни очертания и сега момичето бе съсредоточило цялото си внимание върху децата, които явно я затрудняваха, защото на няколко пъти ѝ се наложи да трие с гумичката си.
Джейк остана за миг зад нея, после се премести отляво.
— Не е лошо — отбеляза той.
— Благодаря — отвърна му тя с американски акцент и го погледна. Джейк забеляза, че очите ѝ са много тъмни на цвят. Не беше на повече от 25 години.
— Обаче се страхувам , че рисунката не е толкова хубава. — И тя изчисти остатъците от гумата с ръка.
— Никак не е лесно, когато моделите не стоят на едно място. Момичето отново работеше върху децата, затова не му отговори веднага.
— Не съм сигурна, че щеше да ми е по-лесно, ако стояха неподвижни като статуи — каза тя, без да вдига поглед от листа.
— Никога не съм можела да рисувам голи крака като хората! А децата могат да те докарат до бяс с тези техни проклети, малки, пухкави коленца. Джейк се ухили.
— Предлагам следното разрешение — ще отида да им купя на всички по един чифт панталонки.
— И на момиченцата ли?
— Ами да — каза Джейк. — Ще им обясня, че от тях се иска да бъдат облечени в панталони, за да послужат на Голямото изкуство!
Тя се изсмя.
— С този аргумент сигурно ще успеете да ги убедите!
— Ще успея, когато връча на всяко по един долар. Тя извърна глава и го погледна.
— Подкупът е нещо много ефикасно в Хонконг — каза момичето и по устните ѝ пробяга усмивка. Белите ѝ зъби блеснаха върху обгорялото ѝ от слънцето лице; кожата ѝ беше гладка и чиста, с изключение на една малка кафява бенка на лявото слепоочие. Не носеше грим или поне Джейк не забеляза такъв.
— Не познавам добре Хонконг — каза той, като междувременно си мислеше, колко по-добре би било да се беше избръснал.
Тя не отговори на забележката му, а вдигна молив към устните си и се вторачи в работата си. Докато я чакаше да каже нещо, Джейк насочи поглед към децата от рисунката — те се носеха над тротоара, без да ги е грижа, че са без крака. Накрая каза:
— Някога опитвали ли сте да снимате?
— Не — отвърна момичето, без да вдига глава.
— Исках да кажа, че може например, да снимате децата и да поработите върху скицата вкъщи, като я сравнявате със снимката. Дори може да им очертавате краката върху снимката, за да свикнете.
Джейк се премести по-наблизо и клекна до нея, поставил лакти върху коленете си.
— Е, аз не разбирам нищо от изкуство. Скици, картини — нищо не ми говорят. Ако предложението ми е тъпо...
— Винаги ли бягате в дъжда по къси гащи? — Тя го изгледа с вдигнати вежди. — Май не на децата, а на вас ще ви се наложи да отидете и да си купите дълги панталони — по устните ѝ се плъзна усмивка. — Ако го направите, ще ви дам един долар.
Джейк се ухили.
— Американски долар или хонгконгски? Тъкмо като отида за панталони ще ви купя и фотоапарат.
— Туш — каза тя. Завъртя се върху стола, за да се обърне с лице към него и приглади джинсите с ръце, сякаш бяха пола. — Вие сте военен, нали така? — отбеляза го тя решително.
Джейк се изненада.
— Откъде разбрахте?
— По прическата. Не е трудно да разбереш кой е военен. Но тениската ви е просто страхотна! Наистина ли сте член на Спортния клуб в Джърси?
— Не, откраднах я от един на име Паркър Каубоя, който пък я сви от Малкия Оги. Докато някой не ми я гепи, е моя!
— „Каубоя“, „Малкия Оги“ — за коя служба говорите?
— Флота. Пилот съм във военноморската авиация.
— Летите от самолетоносач? И над Виетнам?
— Уви, да.
— Защо „уви“?
— Защото е гадна работа.
— Тогава защо го правите? Джейк сведе поглед.
— Когато носиш униформата и получаваш заплата за това, ще летиш, където ти кажат.
— Не успяхте да ме убедите — каза тя. — Значи в Хонконг сте в отпуска? За колко време?
— Само за няколко дни. Трябва да тръгвам в понеделник сутринта.
Джейк изстена и бавно се изправи.
— Малко съм се схванал!
— Сигурно сте измръзнал до кости — каза тя. — По-добре идете да изпиете нещо горещо.
— А на вас не ви ли е също студено?