— Всъщност да. Струва ми се, че и аз достатъчно седях навън в това лошо време.
Момичето се извърна, прибра моливите и скицника в една голяма провиснала кожена чанта. От страничния джоб измъкна сгънат военен дъждобран. Джейк мушна ръце под мишниците си, за да се стопли.
— Какво ще кажете да изпием по нещо топло? Кафе, чай, или каквото и да било? Мисля, че и двамата имаме нужда.
— А на мен ми се струва, че вие имате по-голяма нужда, отколкото аз — каза тя, широко усмихната и се наведе към столчето. — Съжалявам, но имам уговорка с приятелка да ходим по магазините тази сутрин. — Бутна едно езиче на седалката и тя се събра вертикално. — Срещата ни е в 10. — Сгъна краката на столчето и го прибра в чантата.
— Изумително! — отбеляза Джейк. — Това се казва играчка! А може ли да се видим по-късно? За обед или за вечеря? Бих искал да се опознаем по-добре.
Сега тя стоеше с лице към него и с кръстосани на гърдите ръце.
— Страхувам се, че малко се изложихте пред мен в началото. Май аз задавах повечето въпроси! Вече знам нещичко за вас, а вие за мен — нищо.
— Не попитахте как се казвам — каза той.
— Хванахте ме! И как се казвате?
— Джейк Графтън.
— Приятно ми е, Джейк! — Тя започна да разгъва дъждобрана. — Добре си поприказвахме.
Несъзнателно, той леко докосна с ръка лявото ѝ рамо. То се побираше в дланта му и той усети през пуловера топлината на тялото и дребничките ѝ кости. Момичето отстъпи крачка встрани.
Джейк каза:
— Хей, това не беше честно! Аз май не съм от ония, дето много приказват.
Тя започна да навлича дъждобрана. На него не му се искаше да я пусне да си върви.
— Наистина, бих желал да ви опозная по-добре. И като за начало, нека разбера как се казвате! Момичето пое дълбоко въздух.
— Кали.
— Кали?
— Точно така.
— А второто ви име?
— Макензи.
Джейк кимна с глава.
— Е — каза тя, — не мислиш ли, че името Кали не се среща много често?
— Никога не го бях чувал.
— Не искаш ли да ти кажа как съм го получила?
— Ами да. Как си го получила?
— Радвам се, че най-после и ти зададе някакъв въпрос — каза Кали. — Когато бях малка, брат ми, съвсем малко хлапе, не можеше да изговаря правилно името ми — а то е Керълайн. Така че Терън, т.е. брат ми, ме наричаше Кали. По-лесно му беше.
Джейк се усмихна.
— Терън?
— Да, Терън — каза тя. — Между другото, нека ти разправя и историята с името на брат ми. Много е интересна.
— Ами давай!
— Когато брат ми беше малък, най-малката ни сестра — тогава истински дребосък — не можеше да изговаря първото му име, което беше — ъъъ — Алойзиъс. И... — Тя започна да се смее.
Джейк се присъедини към нея. Стояха на улицата лице в лице, а пешеходците ги заобикаляха.
— Сериозно? — попита Джейк. — Откъде идва името на брат ти? Как се пише?
Кали го изговори буква по буква.
— Баща ми го е прочел в една книга, докато майка ми била бременна. Мисля, че... Джейк! Трепериш! — И тя протегна ръка, за да го докосне по гърдите, близо до сърцето. — Нищо чудно! Тениската ти е вир-вода! По-добре се връщай и се преоблечи в сухи дрехи. Къде си отседнал?
— В хотел „Пенинсюла“.
— А, „Пенинсюла“! Великолепен хотел, направо първа класа! Харесва ли ти?
— Да, но е скъпичко. Плащаш си за удоволствието.
— Така си е. Когато дойдох за първи път в Хонконг, наех там стая, преди да си намеря апартамент в града. Толкова много ми хареса, че не ми се тръгваше. Но успях да открия хубава квартира на две минути път от работата си.
Кали вдигна сламената шапка от главата си и с ръка приглади косата назад. Тъмнокестенявите ѝ къдрици стигаха до раменете, а очите ѝ бяха дори по-тъмни на цвят и проблясваха като лъскави черни камъчета.
— Е — каза тя, — не искаш ли да знаеш къде работя? Джейк се усмихна глупаво.
— Разбира се, че искам. Тъкмо се канех да попитам.
— Ще ти кажа, само защото ми зададе този въпрос. Работя в Американското консулство.
— Какво точно?
— Върша доста неща. Но през повечето време разглеждам случаите на китайски бегълци от континента, които искат да получат виза за Щатите.
— Харесва ли ти работата?
— Не е лоша. Държавният департамент изисква от нас доста писмени формалности по тези визи. Понякога имам чувството, че работата ни е да покриваме с хартия човешкото нещастие на китайските бегълци. Те рискуват всичко, за да избягат в Хонконг.
— Е, книжните плъхове са навсякъде. Те всъщност ще наследят земята.
— Това е абсолютно вярно. Слушай, Джейк! Аз наистина трябва да вървя. А ти трябва да се връщаш в „Пенинсюла“.
Тя вдигна чантата си и я метна на рамо.
— Кали, ще се срещнем ли за обяд? — Тя поклати глава. — А за вечеря?