— Всеки кучи син от нас е герой — каза той.
— Ето това е тъпото в цялата работа — съгласи се Сами. — Всички момчета са герои. Рискуват си кожата при всеки скапан полет. Промъкват се през зенитен огън и ракети и пускат бомбите право в целта. Заплатите им не могат да компенсират всичко това. — Той се изправи и ритна рамката на леглото. — И за какво? Кажи ми за какво? Искам да знам, по дяволите!
— И аз искам да знам... — Джейк обърна глава към Сами. — Готов ли си за обед?
Сами не отговори веднага.
— Мисля, че да.
В асансьора бяха сами.
— Онова последното не беше моя работа. Отказах се много преди шкипера да научи и да се вбеси. Някой друг го е направил!
— Надявам се, че това повече няма да се случи!
— Май няма! Твърде много обичам да летя.
Вратите на асансьора се отвориха във фоайето, но Сами не помръдна.
— Може пък за всичко това да съществува обяснение — някакво разумно обяснение, което аз не мога да проумея.
— Дано да си прав! — каза Джейк, като си мислеше за зенитния огън, ракетите и Морган. — Наистина!
Излязоха във фоайето.
— Да беше я попитал дали има някоя приятелка!
— Другия път!
Джейк бавно предъвкваше една курабийка, твърде суха и сладка за неговия вкус. Беше жаден, но чаят „Даржълинг“ все още бе твърде горещ. Пиеше му се бира. Погледът му попадна върху бялата колона зад Кали — беше дебела за четирима, издигаше се върху мраморна основа и беше позлатена при върха. По високите тавани също имаше позлата.
— Виждам, че не ти се говори за това — каза Кали.
Столовете им бяха разположени редом и за да говори с нея, той трябваше да се извръща по неудобен начин. Чаят и курабийките — келнерът-китаец ги бе нарекъл „бисквити“ — бяха поставени на ниска масичка пред столовете.
— Разкажи ми нещо за самите полети. Това наистина обичаш, нали? — И тя отпи от чая, в очакване на отговора му. Без шапка лицето ѝ изглеждаше по-закръглено, с меки черти и още по-младо. Косата — сресана и прибрана — сякаш не беше толкова къдрава.
Обширното фоайе кънтеше от разговорите на много хора.
Джейк трябваше да се напряга, за да бъде чут.
— Разбира се, обичам да летя — Защо, по дяволите, бе насочила диалога към войната! — По едно време си мислех, че съм най-големият късметлия на този свят — авиацията ми плаща да върша нещо, което бих вършил с удоволствие и без пари!
— Вече не мислиш ли така?
— Понякога. Понякога. — Джейк отпи от чая. Липсваше му захар. Той остави чашата обратно на масата, със съзнанието, че повече няма да я докосне.
— Разкажи ми нещо друго, Джейк! Какво изпитваш, докато летиш? Вълнуваш ли се? Може би е като да се возиш на скоростно влакче в някой увеселителен парк?
— Понякога е така. Но истинското усещане не е в това. — Джейк търсеше точните думи, докато Кали го наблюдаваше иззад чашата с чай. — Все едно — каза той, — че си дете и си се престорил на болен, за да те оставят вкъщи и да не отидеш на училище. Всички останали са на работа, на училище, по фабрики и канцеларии. Само ти си седиш в пилотската кабина с чувството, че си се отървал от нещо неприятно; носиш се плавно и с удоволствие сред облаците и гледаш надолу към земята. Веригите са паднали, ти си свободен и привилегирован от съдбата, че имаш възможността да летиш. — Той поспря за момент. — Но на земята един пилот се чувства като пътник, който очаква влакът му да пристигне. Неспокоен е, няма търпение да тръгне нанякъде. Просто си запълва времето, докато чака самолета отново да го издигне във въздуха. На земята пилотът е като гостенин.
Кали постави чашата си на масата.
— Много хубаво го каза!
Докато говореше, Джейк усещаше, че гласът му става все по-дрезгав.
— Ужасно съм жаден! Защо не отидем в бара?
Сега те седяха с лице един към друг, а столовете бяха по-удобни от тези във фоайето. Кали си поръча джин с тоник, а Джейк вече беше преполовил бутилка бира „Сан Мигел“. Посетителите в бара бяха много малко, а на пианото нямаше никой.
— Не съм убедена, че чаят ти хареса — каза Кали. Джейк се усмихна.
— Май не се чувствах много на мястото си. Там, където съм роден, не се пие чай.
— Откъде си?
— От едно малко градче във Вирджиния, на име Раджвил. Намира се в югозападния край на щата, недалече от границата със Северна Каролина. Там не се случват дяволски много неща — Джейк отпи една голяма глътка. — А ти откъде си, Кали?
— От Чикаго. „Хайд Парк“. Това е кварталът на Чикагския Университет. Баща ми преподава в икономическия факултет, а майка ми е в катедрата по чужди езици.