— В страхотна форма ще съм довечера! — каза Кали. Джейк я погледна с недоумение.
— Вчера пристигна делегация от Конгреса. Главният консул дава прием довечера в дома си, в тяхна чест. Не мисля, че ще бъде поласкан, ако взема да се строполя на килима.
— Ходи ли ти се там? — каза Джейк. Нещо хлътна в стомаха му.
— Не особено.
— Тогава защо не го зарежеш?
— Трябва да отида. Това е част от работата ми.
— Как така?
— Страничните ми задължения включват да бъда прикрепена към подобни делегации и...
— И защо не си с тях сега?
— Те искаха да обиколят магазините, така че на мен ми остана малко свободно време. На теория, целта на посещението им е да видят до какви промени в отношението на Китай към Америка е довела визитата на Никсън. Винаги имаме трудности, като трябва да се оправяме с тези Конгресни делегации!
— Пипайте с твърда ръка и не ги жалете! Точно както избирателите им. — Той с удоволствие се заслуша в смеха ѝ. — Може да ги изведете да разгледат града.
— Правилно. Сигурна съм, че ще им постелем червеното килимче, но то ще води вън от Консулството.
— Хитро. Създавайте им работа, за да не ви се пречкат из краката. Може и те просто да искат да пообиколят магазините.
— Несъмнено. Но нали трябва да печелят и политически точки. Ако се отворят взаимоотношенията с Китай, ще искат да си припишат част от заслугата.
Копелета, помисли си Джейк, приковал поглед в чашата си. Те обират каймака, а добрите момчета измират заради цели, които не струват и пукнат грош!
— Плащам, за да ми кажеш какво мислиш! Джейк срещна погледа ѝ.
— Един пробит цент ще е напълно достатъчен.
— Нещо не е наред ли?
Не му се искаше да обсъжда това.
— Не — каза той. — А ти какво друго вършиш в Консулството? Какво точно включва работата ти с визите? Харесва ли ти?
— Имам доста работа с книжа, а това е много досадно. Но някои неща ми харесват. Работя в неимигрантския отдел и обичам да разговарям с младите хора, които искат да учат в Щатите. Често те са бегълци, наскоро пристигнали от Червен Китай и за съжаление не могат да докажат, че ще се върнат в Хонконг след като завършат образованието си. А това е едно от изискванията за студентска виза. От тези хора можеш да получиш такава представа за Китай, каквато никой друг не може да ти даде. Някои от историите за това как са избягали, са зашеметяващи.
Досега Кали държеше чашата в ръце. Сега я остави и се наведе напред към Джейк.
— Нека ти разкажа за едно момче, което интервюирах миналата седмица. Хубавец на име Уанг Чанг. 18-годишен, дребен за възрастта си, но иначе силен. Той избягал преди 6 седмици с плуване през залива Дийп Бей към Новите Земи. Заедно с...
— Какво разстояние е преплувал?
— Около 7 мили. Джейк подсвирна.
— Доста е издръжлив. А и куражлия!
— Най-вече последното — каза Кали. — Чанг, това е първото му име, и брат му — по-голям от него с една година — се криели дни наред сред китайските гранични хълмове и чакали подходящ момент, за да преплуват залива. Искали нощта да е тъмна, за да не ги забележат и да няма вятър, за да не се налага да се борят с вълните. Една вечер, когато било облачно и ръмяло, точно като днес, те се промъкнали към залива. Не поели по най-краткия път — от около 3 мили — понеже е силно охраняван. Плували известно време и големият брат започнал да се изморява, а после получил и няколко сериозни схващания...
— О, не!
— Да, така станало! Чанг казал на брат си да се отпусне във водата и да си почине с надеждата, че схващанията ще преминат, но състоянието му се влошило. Той нагълтал вода и се задавил. Чанг се опитал да го крепи над водата, но после и двамата започнали да потъват. По-малкият брат не виждал нищо, водата била черна на цвят, а дробовете му сякаш щели да се пръснат. Трябвало да се бори, за да се освободи от вкопчилото се в него момче.
— Господи! — каза Джейк. — Не зная как е успял да преплува останалата част от пътя след това! — пилотът си представи ужаса на момчето в тъмнината, докато е опитвало да се освободи от паническата прегръдка на брата-удавник. Спомни се как Морган също се бе вкопчил в ръката му. — Братът на Чанг поне е знаел за какво умира.
— Сигурно. Стремил се е най-вече към по-добър живот. Семейството подготвяло и двете момчета от малки за това. Баща им казал поотделно на всеки да продължи, ако другият загази твърде много. Семейството им явно е било много практично. Знаели са какво рискуват. Добре, че момчетата поне не са срещнали акули по пътя си — Тя се облегна напред и докосна ръката му. — Добре ли си?
Джейк пое дълбоко въздух.
— О, да! Но Чанг все пак не е изпълнил дословно заръката на баща си. Разбирам го. Може би и аз нямаше да я изпълня. Но на Чанг сега щеше да му е много по-тежко, ако баща му не му беше дал тази заръка. Семейството им знае ли какво се е случило?