— Да, знаят! Съществуват канали за комуникация през границата.
Той вдигна поглед и огледа бара, масите, облечените в скъпи костюми англичани с халби в ръка, бармана-китаец, зает с миенето на чашите, отразеното и уголемено от огледалата заведение. Мислеше си какво ли е да се мъчиш да се задържиш на повърхността в открито море, през нощта, и да чакаш акулите да се появят отнякъде.
— Можеш ли да прехвърлиш Чанг в Щатите?
— Ще направя всичко възможно, Джейк. — Тя допи остатъка от питието си и въздъхна. — Е, беше ми приятно да си поговорим!
— Нима вече трябва да тръгваш? — запита Джейк.
— Уви, да! Трябва да се прибера и преоблека за приема довечера.
— Ще те изпратя до вкъщи.
— Благодаря, но няма нужда. Ще трябва да пътуваш с ферибота два пъти.
— Няма проблем. Едно от нещата, за които ми плащат, е да се возя на плавателни съдове.
— Не, главоболието е твърде голямо!
— Искам да те видя пак! Кали сведе поглед към масата.
— Утре съм свободна.
— И аз.
Тя вдигна очи.
— Защо не дойдеш с мен до ферибота „Стар“? Тъкмо ще говорим по пътя!
Дъждът бе спрял. Кали и Джейк минаваха покрай луксозни Ролс-ройсове и Мерцедеси, паркирани по извитата алея към хотела. Пристанището беше много близо, но не се виждаше поради гъстата мъгла.
Кали прекара ръка през косата си.
— Уф, ама че време! Няма да мога да оправя прическата си, ще закъснея.
Докато пресичаха улицата, трима юноши се приближиха към тях. Те бяха облечени в ярки ризи с дълги ръкави, разкопчани по шията, а черните им коси бяха пригладени назад. Говореха високо и един от тях се опита да се блъсне в Кали. Тя ловко отстъпи встрани.
— Тия ги наричат „суинги“ — обясни тя на Джейк. — Това са членове на Хонгконгските младежки банди, които често си имат проблеми със силите на реда.
Двамата се насочиха към тротоара, който гъмжеше от хора.
Щом се вляха в тълпата, Кали и Джейк трябваше да намалят ход. В ушите им се врязваха тънки гласове с мелодична интонация. Беше хладно и влажно. Джейк усети, че стомахът му се свива.
— Толкова много хора — каза той. — На моя кораб има пет хиляди души екипаж, но никога не е било така претъпкано. Как издържаш?
Кали се изсмя.
— Да съм казвала, че издържам? Все едно, че живееш заедно с пет милиона души в затворена стая. Не се отказвай, малко остана!
Пешеходците се блъскаха в него, понякога доста грубо.
С приближаването към морската гара хората намаляха, но точно отпред се виждаше голяма тълпа, която очевидно също чакаше ферибота. Пристанището оставаше отчасти скрито зад тях. Кали спря.
— Виж. — каза тя. — погледни онази сграда! Това е морската гара, където акостират пътническите лайнери и от тях се изсипват откачените туристи, които само знаят да купуват. Джейк не отвърна нищо и те продължиха. Докато вървяха, тя му говореше за великолепните магазини, за това колко много чудесни неща могат да се купят в Хонконг, за ресторантите, любимият от които се казваше „Булевард Максин“. Разказваше за аркадата „Стархауз“, точно до морската гара, където имаше други интересни магазини, включително и един, специализиран за часовници „Сейко“. Ако му трябва хубав часовник, може да си го вземе оттам. Кали продължи да бъбри и Джейк помисли, че прилича на екскурзовод.
— Кали — прекъсна я той, — чакай малко! Аз не съм някой идиот от Конгреса! — Кали спря и впери поглед в него. По лицето ѝ се изписа недоумение. Той сложи ръце върху раменете ѝ. — Не съм дошъл в Хонконг, за да обикалям магазините. Тук съм, за да забравя поне за малко проклетата война. А сега единственото, което искам, е да бъда с теб.
Той обгърна главата ѝ с ръце. Пръстите му потънаха в къдриците ѝ. Привлече устните ѝ към своите. „Толкова меки!“, помисли си Джейк, „Толкова нежни!“ Усети как ръцете ѝ обгръщат кръста му и я прегърна, притегляйки я към себе си. Долови ухание на свежест и пролет, аромат на люляк. Тя прекъсна целувката и каза: — Изненада ме!
Трябваше да повървят през тълпата около пет минути, за да се доберат накрая до въртящите се вратички на пристана. Докато обсъждаха плановете си за следващия ден, два ферибота се напълниха с хора и отпътуваха. Джейк я придружи до входа и тя влезе вътре. После се обърна към него и извика: — До утре!
Усмихна му се широко и помаха с ръка. По тялото му се разля приятна топлина, както от първа глътка старо уиски. Остана загледан в боядисания в бяло и зелено ферибот, който потъваше в мъглата.
Когато Джейк се прибра в хотела, навън вече беше тъмно. Отново му се догади. Влезе във фоайето и изпита облекчение при мисълта, че дъждът и тълпите хора остават навън, зад гърба му. Като се качи в стаята си с разочарование видя, че Сами не е там, но това не го учуди. Искаше му се да му разкаже за Кали.