— Не, недей! — засмя се той. — Никога няма да те разбера. Виж сега, я да направим нещо друго. Защо да не помислим как да не изкараме Сами лъжец? По дяволите, нали трябва да защитим честта му!
Кали бавно поклати глава.
— Джейк Графтън, ти си един хитър кучи син! Но, така да бъде! Да видим как, поне за днес, ще можем да опазим честта на Сами неопетнена.
— Губим време! — каза Джейк. — Обгърна раменете ѝ с ръце и я целуна лекичко. После я притегли към себе си, впил поглед в тъмните ѝ очи, които бавно се притвориха. Усети тялото ѝ да се отпуска в ръцете му. Отново я целуна и този път тя се притисна към него. Езиците им се докоснаха за миг и това го изненада и наелектризира. Искаше да продължи, но тя се освободи от прегръдката му. Джейк забеляза, че дишането му се бе ускорило, както и това на Кали. Тя оправи с ръка косата си и каза:
— Не можем да продължаваме на публично място.
— Едва ли на някой му пука. Но аз съм лесен. Мога да продължа, където поискаш.
— Хайде, остроумно магаре такова! — каза тя и го хвана за ръка. — Да отидем да видим това, заради което дойдохме!
Стояха близо до един ръждясал телескоп, който работеше с монети. Пред тях млад китаец с пилотски слънчеви очила държеше на ръце малкия си син. Детето вдигаше много шум и махаше с пухкавите си ръчички и крачета. Джейк се беше загледал в тях, когато чу гласа на Кали.
— Въздухът е толкова чист, че не мога да повярвам. Много е необичайно. Обикновено замърсяването е толкова голямо, че от града не се вижда почти нищо.
— Да, видимостта е страхотна. Днес времето е идеално за летене.
Той се загледа към пристанището, пълно с безразборно движещи се платноходи и моторни съдове. Измежду тях сякаш само фериботите се движеха с определена цел. Преброи три, които пътуваха между остров Хонгконг и Коулун.
— Виждаш ли тази планина в далечината, Джейк? Това е Касъл Пийк. На няколко мили зад нея се намира залива Дийп Бей, където се е удавил братът на Уанг Чанг.
— Да, виждам я.
— От другата страна на залива е континенталната част на Китай.
Джейк се взря в огромните синьо-зелени планински масиви. В сравнение с тях добре познатите му планини във Вирджиния му се струваха малки като хълмчета. Ако тука те свалят, помисли си той, долу те чакат доста неприятности с терена.
— Да — каза накрая, — впечатляващи са!
— Понякога идвам сама! — довери му Кали. — Обикновено се разхождам по пътя от другата страна на Върха, за да избягам от тълпата. Мястото е подходящо за размишления. Тук човек може да се опита да разбере в какво вярва.
— А ти наясно ли си? — запита Джейк, без да сваля очи от планините.
Кали се замисли.
— Нищо особено. Винаги съм вярвала в Бога, но реших, че религиозните организации не ми помагат особено. Струва ми се, че не искам между мен и Господ да стои нищо друго. — Усмихна се. — И аз, като Мойсей, предпочитам прекия контакт.
Джейк се ухили.
— Но Мойсей си е имал планина. Някога да си отнасяла оттук каменни плочи? Или да си се оглеждала за горящи храсти?
— Не — засмя се тя. — Но все още търся подходящата планина. — И наклони глава. — Може би ще трябва да пусна обява във вестниците.
— Как например? Можеш да пишеш: „Търси се планина, да може да устоява на страхотни светкавици, ураганни ветрове и на глас, хиляди пъти по-силен от гръмотевица!“
Кали подхвана шегата.
— „Заплащане щедро, допълнително възнаграждение, ако е снабдена с каменни плочи. Търсете в неделя. Без посредници.“
И двамата избухнаха в смях.
Очите на Кали бяха все още влажни, когато тя запита.
— А ти в какво вярваш?
— Точно тези дни ми е много трудно да ти отговоря на този въпрос. Едно знам със сигурност — вярвам в Джейк Графтън. Убеден съм, че ако е достатъчно добър, внимателен и предвидлив все някак ще оцелее. Поне има някакъв шанс!
Кали сбърчи чело.
— Звучи много самонадеяно. Все едно да се удряш в гърдите!
— Не исках да излезе така.
— Говориш за оцеляване. Това ми е ясно. Но не може да не вярваш и в нещо друго!
— Какво значение би имало това, ако не оцелея? ТРЯБВА да вярвам в себе си. Иначе съм свършен. Ако ти липсва самочувствие, а летиш, бързо ще минеш в историята.
— А никога ли не ти се е случвало да загубиш вяра в себе си?
— Понякога е доста поразклатена, но иначе не, никога не съм я губил! Навигаторът — момчето, седящо отдясно в Интрудъра — постоянно те окуражава.
— Летенето май е бая трудна работа! Сигурно не можеш да си позволиш да грешиш.
— Всеки пилот понякога прави грешки. Всъщност, съвършени полети няма. Допускаш много грешки — някои можеш да оправиш, други — не. Но не бива да допускаш грешката, която ще те прати на онзи свят — точно тук помага огромното самочувствие на пилота. Трябва да си убеден, че не можеш да се подхлъзнеш фатално.