— Стара лисица. Само това ли? Нищо друго?
— Не. Това беше целият разговор на тази тема. Той изстреля залпа, когато аз вече излизах през вратата.
Сами се просна върху койката на Джейк.
— Да ме вземат дяволите — изви той. — Кой би се сетил?
— Ами, примерно — Кампарели. Може и Каубоя да е хвърлил подозренията върху теб.
Сами се замисли за миг.
— Не, братче, не е Каубоя. Не, мисля, че си абсолютно прав. Шкиперът се е сетил сам. — И се изсмя.
— Стига си се радвал, задник такъв. Аз пък оставам за наказание на кораба следващия път, когато излезем на брега.
— За какво?
— За това, че хвърлих оня на алигаторите.
— Кофти, но не се връзвай. Ако един младши офицер не...
— Знам, знам — ... все едно, че не е минал през школата. Но няма да те сменя от дежурство, когато сме на сушата, така че не си прави труда изобщо да ме молиш. Господи, надявам се, че вече няма да ми се налага да влизам в каютата му.
Сами се излегна назад и се размисли:
— Къде ли ще удари Фантомът следващия път? Джейк се запъти към вратата.
— Ако бях на твое място, приятелче, щеше да ми пука малко повече. Фантомът вече си има подражатели. Сега, след като Кампарели знае, на Крилатата Мъст ще му се подпали задника, ако последователите вземат присърце задачата да му разнесат славата и името!
Той излезе и остави Сами насаме с мислите си. Закрачи по коридора, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Да остане закотвен на кораба следващия път на брега! Значи ще минат три месеца преди пак да види Кали! Кампарели уцели в живо месо, помисли си пилотът унило, нищо, че не се усети.
Някъде бучеше компресор, а до ушите на Джейк долиташе приглушеното бръмчене на електрическа бормашина, може би от хангара над главата му. Пет хиляди души има на този кораб и всеки от тях живее своя собствен живот, със собствените си проблеми и тревоги. И всеки си мисли, че светът се върти около него.
Докато вървеше през матроската каюткомпания, отнякъде чу музика. Той тръгна по посока на звука. Мелодията пулсираше с влудяващ ритъм, отекваше от стоманените стени и се носеше надолу по коридорите. Откри музикантите настанени в една от извивките на стълбата, наподобяваща площадка. Четирима чернокожи моряка по тениски дрънкаха на електрически китари, а един удряше барабаните. Вокалът, с микрофон в ръка, се поотмести встрани, за да мине Джейк, като при това не пропусна и нота. Пилотът се качи до следващата палуба, продължи надолу по коридора като подмина една-две прегради, докато силният звук вече не го дразнеше. Облегна се на стената и затвори очи. Моряците свиреха мотаун — музиката на големите градове, пулсиращият ритъм на Детройт. Спомни си, че точно тези мелодии се носеха от радиото на Шевролета му, модел 57-ма, докато той хвърчеше с него в летните вечери, пропити с дъха на прясно окосено сено и разорана земя. Обхвана го носталгия по дома.
На ниво 0-3 Джейк се насочи към борда и стигна до поредица от завои в коридора, които пречеха на светлината от вътрешността на кораба да излиза навън.
Той се придвижи напред пипнешком и откри, че е стигнал до стълба, която след четири стъпала извеждаше до пътеката край полетната палуба. Поради формата на корабния корпус, оттам духаше хладен въздух, изпълнен със солени пръски. Палубата за полети се намираше на височината на гърдите му. На слабата светлина от главната мачта едва се различаваха опашките на самолетите, паркирани в редица, колесник до колесник, със сгънати криле. Всеки самолет беше с опрени в стоманения бордюр на палубата основни стойки, а около петнадесет фута от тялото и опашката му стърчаха над океана.
Джейк тръгна по пътеката и стигна до самия нос на кораба. Тук вече вятърът стана насрещен. Облегна се на парапета и се загледа в тъмната вода, която носът пореше на бяла ивица. Подпря ръце на железните перила и остана така.
Замисли се за Кали. Опита си да си спомни лицето ѝ, гласа ѝ, топлината на тялото, но му беше трудно сред властното присъствие на нощното море. Дали беше влюбен в нея? Овладей се, Графтън! Още дълго ще трябва да живееш с реалността на предната линия, а не в света на приказките! Което значи още безсмислени атаки, зенитен огън и ракети! Още бомбардировки! Само че Макфърсън е мъртъв! Мъртъв, заради горичка нацепени на трески дървета.
А в какво беше вярвал Морган? Те двамата никога не бяха говорили за войната, освен на професионални теми. Войната за тях се състоеше от нощно катапултиране и ниско, бързо и точно навлизане във вражеската територия. Както и смърт. Макфърсън. Мъртъв.
— Трябваше да си говорим, Морг. Трябваше да си говорим! Морският вятър заглуши думите му. Той говореше на безкрайната нощ, част от която сега беше и Морган Макферсън.