— Как стана така, че изобщо не сме говорили за това? Трябваше да ми кажеш...
Какво би могъл да ми каже Морган? Летях с теб, Джейк, живях така, както и ти, изпитвах същите чувства като теб и бях готов да умра тогава, когато и ти умреш. Но аз умрях сам. Умрях, но нанесох удара, свърших добра работа с радара и компютъра и пуснах бомбите.
Макфърсън ще му каже да продължава все така да удря в целта. Да се качва върху катапулта и да пуска бомбите. Да удря в целта — цел, но истинска. Да удари по нещо, което е важно. Което ще ги нарани. Като удар с нож.
Но какво може да се поразява с оръжие, предназначено да унищожава индустриални цели, ако врагът е в неразвита страна с аграрна икономика?
Мостове, жп линии, електроцентрали — всичко това беше сринато със земята. Нефтени пречиствателни станции нямаше, горивото се съхраняваше във варели от по петдесет и пет галона и щом се откриеше такъв склад, той веднага се бомбардираше. Единственият завод за стомана беше изцяло унищожен. Корабостроителниците в Хайфон бяха принудени да сведат работата си единствено до обслужването на рибарски кораби. Складове за муниции ли? Щом бъдеха заснети от разузнавателните самолети, върху тях се изсипваха купища бомби. Или пък фабрики за химикали, автомобили, оръжие, стъкло, консерви, телевизори, радиоапарати, самолети, домакински прибори, мебели? Само че такива в Северен Виетнам нямаше. Цялото производство се свеждаше до селските манифактури и малките работилници. Липсваха дори хранително-вкусови предприятия, тяхното място се заемаше от така типичните за Азия пазари на открито, където върху паянтови сергии се предлагаше ориз, морски водорасли и вмирисана риба. Язовирните бентове и дигите, например, биха могли да се бомбардират, но политиците не разрешаваха. Какво оставаше тогава? Нищо друго. Освен хората. Хората представляваха истинския им военен ресурс. Може би това беше отговорът. Може би виетнамските комунисти не можеха да си позволят да загубят своите политически ръководители. Точно така! Той можеше поне да се порови по въпроса. Първо, ще му трябва карта на Ханой, на която да са отбелязани улиците и по-големите сгради.
Ейб Стайгър беше в Отдела по планиране на въздушните операции.
— Ти изобщо ли не спиш? — запита го пилотът.
— И аз мога да те запитам същото — каза Стайгър и бутна с показалец очилата си обратно нагоре по носа.
Джейк сви рамене.
— Днес имаше много работа. — Огледа се наоколо с надеждата да види на стената карта на Ханой. После отиде при класьора с карти на Индокитай.
— Имате ли някакви едромащабни карти на Ханой? Нещо, върху което да са отбелязани улиците? — Стайгър погледна в каталога, после прерови шкафчетата.
— Не ми трябва за нещо кой знае колко важно — допълни Графтън. Знаеше, че Ейб ще полюбопитства за какво му е. — Чудех се как всъщност изглежда Ханой.
— Разбирам — каза Стайгър. Отвори шкаф с множество дълги чекмеджета и извади карта, която постави на масата.
— И аз от време на време вадя тази.
Върху картата бяха отбелязани главните улици, по-големите сгради и мостовете над Червената река. И това беше всичко. Всеки навигатор щеше доста да се поизпоти, ако трябваше да сравнява изображението от радара си с тази рисунка.
— Нещо по-детайлно?
— Не, това е всичко. Тук не е „Нешънъл Джиографик“.
— Къде е ханойския „Хилтън“?
Стайгър посочи с пръст направо към мястото, където бяха затворени военнопленниците.
— Ей тоя стар зандан.
Джейк запали цигара и се надвеси над картата. Французите, господствали в колониален Индокитай цели сто години, докато, ги изгонят от там, сигурно бяха построили по-важните сгради около транспортните възли и големите улици.
— Снимки имате ли?
— Има няколко — каза Ейб. — Ей сега се връщам.
Спецът влезе в съседната стая, където се проявяваха, разучаваха и прибираха по каталози снимките на разузнавателната служба. Върна се след около три минути с по един куп снимки в ръцете.
— Това е, но не са отскоро.
Графтън прехвърли снимките една по една. Вертикалните и страничните ракурси на града бяха смесени. Той поглеждаше надписа на всяка от тях, с надеждата, че на някоя ще пише „Народно събрание“ или „Седалище на Комунистическата Партия“. Върху две от снимките се виждаха по-важни сгради, на едната, от които се вееше знаме. Но това можеше да е, например, пощата. Той продължи бавно да се рови из купа, като внимаваше да не спре вниманието си прекалено дълго върху нещо определено. Джейк все още не се беше извинил на Ейб за случката в каюткомпанията, въпреки, че имаше намерение да го направи. За първи път оттогава насам беше останал насаме със Стайгър, но избягваше темата и ограничаваше репликите си до случайни коментари по фотографиите. В по-голямата си част градът се състоеше от безкраен брой жилищни блокове от по три-четири етажа — където, очевидно, от всеки прозорец висеше пране. Сиви, ниски, малки фабрики допълваха пейзажа. Нямаше никакви хотели за туристи или големи паметници, както подобава на столица. Дори Карл Маркс, помисли си Джейк, би се отвратил от този мрачен и безрадостен работнически рай. Откри една снимка, показваща останките на моста „Пол Думър“ и я разгледа внимателно. Този мост бе струвал скъпо в хора и самолети.