Някои от тях винаги успяваха да намерят време да надраскат с тебешир лично послание към виетнамците върху една-две бомби. Това всички го бяха правили през първия месец от плаването, но сега вече за повечето от тях преживяването се беше изтъркало. Бащите им бяха поставяли бомбите на пилоните по същия начин и бяха писали подобни послания на японците. Един от надписите привлече вниманието на пилота: „Ако успееш да прочетеш това, значи си жълтокож, роден с късмет“.
Джейк провери дали всяка от бомбите беше инсталирана правилно, после прегледа настройката на детонаторите на носовете им. Всеки от тях трябваше да се взриви след шест и половина секунди свободно падане. Днес Интрудърът на Графтън щеше да понесе дузина 1000-паундови бомби и 2000-паундов подвесен резервоар на корема, което означаваше над два пъти повече полезен товар от този на Б-17, летели срещу Берлин.
— Разбийте ги, господин Графтън — каза старшият на групата и отведе хората си към следващия самолет. Джейк продължи предполетния преглед. Слънцето печеше приятно по раменете му, а тениската му се навлажни от пот, докато той преглеждаше гумите, спирачките и ключалките на люковете. Поспря, затвори очи и обърна лице към слънцето, чиято светлина проникваше през клепачите му. Вятърът разрошваше косата му. Той отвори отново очи и погледна към големия кълбовиден облак, сред яркосиньото небе. Скоро...
Когато Джейк скочи в пилотската кабина, Върджил Коул вече беше притегнал коланите и проверяваше картите и записките си. Техникът на самолета Мегьт последва пилота по стълбата и се наведе над кабината, за да му помогне да закопчее катарамите.
— Как е баща ти, Буба? — запита Джейк.
— Вече е добре, господин Графтън. Обадих се до Тексас, както ми казахте. Мисля, че ще се оправи. Ей, къде ще летите днес?
Графтън бръкна в джоба над глезена на пилотския си костюм и извади картата. Разпери я и забучи пръст на едно място.
— Ето тук.
Това, което сержантът видя, бяха зелените и кафяви географски означения на речна делта и планинска местност, сини линии за реките и точици и кръгчета за селата и градовете, със странни и екзотични имена.
— Какво има там?
— Електрическа централа — Джейк знаеше, че през последните шест месеца тя беше бомбардирана поне три пъти.
— Къде се намира Ханой? — запита Бубата. Джейк отвори още една гънка на картата.
— Ето тук. А ние се намираме тук долу, на позиция „Янки“. — Той премести пръст към залива Тонкин.
Сержантът се ухили.
— Радвам се, че не идвам с вас — каза той и изчезна надолу по стълбата.
Както обикновено, пилотът направи по памет проверка преди запуск на разположението на всеки бутон и лост по командното табло, като първо мислено си го представяше, а после го поглеждаше и докосваше. Размърда се в седалката. Еех! — каза си той. Любимото ми кресло! Затвори очи и отново провери бутоните, а пръстите му се движеха уверено по всеки един от тях.
Свери часовника си с бордния. Имаше три минути, преди ръководител-полетите да нареди да запусне двигателите. Забеляза, че долу на палубата сержантът и оръжейниците вече носеха защитни ризи и шлемове, а също и надуваеми спасителни жилетки, в случай, че изгорелите газове ги издухат зад борда. Пилотът се облегна назад и се загледа в играта на слънчевите лъчи и светлосенките, прокрадващи се през пухкавите облаци.
— Направо страшен ден за полети — каза той на Върджил Коул, който вдигна поглед от компютъра.
— Ъхъ.
Джейк си сложи шлема и зачака за сигнала на стартьора. След по-малко от десет секунди те вече рулираха към катапулт 3 по средата на палубата. Изстреляните оттук самолети излитаха под ъгъл, вместо над носа на кораба.
Докато чакаха реда си за изстрелване, Джейк наблюдаваше боцман Мулдовски, който днес беше дежурен на средните катапулти. Боцманът ходеше наперено нагоре-надолу, като пиратски капитан — с шкембе напред и изпъчени гърди и хвърляше по едно око към сигналните светлини на Кулата. Започнеше ли обаче изстрелването, той се превръщаше в страшно зает човек — проверяваше скоростта на вятъра, нагласяше налягането на парата и в същото време наблюдаваше закачането на самолета на съседния катапулт. Той лично пускаше всеки един самолет — първо сигнализираше на пилота да даде излетен режим, докато проверяваше дали всичко е в изправност, после отговаряше на козируването и даваше сигнала за изстрелване — като фехтовчик, нанасящ удар срещу тридесетте възела скорост на вятъра. Оставаше в тази поза, с протегната напред ръка, докато крилото на ускоряващата машина профучаваше над главата му. Вятърът и горещите изгорели газове се завихряха около него като около непоклатима скала.