Цялата формация започна постепенно снижение. Стрелката на вариометъра показваше хиляда и петстотин фута в минута, после две хиляди. Скоростта също почна да нараства, сигналите на вражеския радар зачестиха и зазвучаха през около четири-пет секунди. Операторът явно беше свел сканирането до по-тесен сектор.
— Мустанг 1-0-7, остани с нас. — Гласът на шефа звучеше непринудено, все едно че поръчваше пуканки и зяпаше някой филм в каюткомпанията.
— О’кей — отговори друг безстрастен глас — пилотът на Фантома сигурно е почувствал облекчение. Вместо да пикира сам пред формацията към силно защитената цел, той щеше да напредва с останалите бомбардировачи. Не че зенитния огън нямаше да го има, но Мустанг 107 поне нямаше да се разправя сам с него. В крайна сметка така бе поне на теория. Формацията слезе под осемнадесет хиляди фута, а облаците под тях сякаш ставаха все по-плътни. Дали някъде имаше разкъсване? Ще могат ли изобщо да хвърлят бомбите?
— Още дванадесет мили ни остават — уведоми го Коул. Триста и четиридесет възела по прибора. Джейк се пресегна и освободи от предпазителя ключа за активиране на оръжието. С едно натискане на бутона шест тона експлозив щяха да полетят към целта.
— Ракети, ракети, ракети!
— На три часа.
— Две са.
— Три са.
— Внимавай, Пит.
По радиото зазвучаха гласове, думите, на които почти не се разбираха поради воя на предупредителната система. Шкиперът зави надясно и Джейк моментално го последва. Писъкът на противоракетното предупреждение пронизваше ушите му. До прицела проблясваше червената предупредителна лампа. Индикаторът за посока примигваше и сочеше назад към дясното крило, т.е. към Хайфон.
— Виждаш ли ги? — запита той Коул.
— Не. — Коул се беше извърнал и гледаше над дясното си рамо. Новия беше все още с тях, но на разстояние няколко самолетни дължини, за да може Джейк да маневрира.
— Продължавай да завиваш, Пит. — Отново радиото. Кой, по дяволите, е Пит? Всичко се разиграваше толкова бързо.
— Внимавай!
— По дяволите!
С ъгълчето на окото си Джейк мерна една ракета, която профуча встрани от него и нагоре.
— Идват още ракети. Отляво.
Шкиперът зави на обратната страна, срещу тях. Другият А-6 откъм лявото му крило не се виждаше. Джейк се плъзна надолу и сви радиуса на завоя, за да остане с Кампарели.
Къде отидоха ракетите? Предупредителната светлина на контролното табло продължаваше да проблясва, пискливия вой също не беше спрял. Джейк успя да хвърли бързо поглед надолу. Нищо. Само облаци. Ама че бъркотия! С периферното зрение улови тъмносивите кълбета дим от избухващите зенитни снаряди, най-вероятно изстреляни наслуки към облаците.
По радиото говореха едновременно и твърде бързо прекалено много хора.
Неизвестно откъде изскочи самотен А-7 и се стрелна пред Кампарели, минавайки отдясно наляво. Формацията се беше разпаднала.
— Къде е целта? — запита Джейк Върджил Коул.
— Дръж така — погледът на пилота се спря за миг на дисплея. После той зави рязко надясно, следвайки директора, отдели се от Шкипера и насочи носа надолу.
— Атакуваме, щом си готов — изкрещя Джейк, надвивайки шума от радиото и воя на системата за предупреждение.
Необходима му беше информация за точката на пуска, а не самата цел. Коул се подчини, натисна бутона и под дисплея засвятка сигналната лампа „атака“. Графтън хвърли поглед навън, за да разбере дали има други самолети и видя как серия бомби изчезнаха в плътната облачна повърхност. Някой беше хвърлил товара си, за да може да маневрира по-добре. Господ само знае къде ще попаднат!
Когато директорът за атака застана в средата. Джейк изправи крена. Интрудърът пикираше под ъгъл 20 градуса и фучеше надолу през облачната маса.
Директорът рязко се отклони наляво и Графтън бутна лоста, за да компенсира.
— Остави. Директорите бягат. Вече нямаме захват — докладва Коул.
Мамка му! Повреда в компютъра или инерциалната система! Скорост над петстотин възела. Излизай от тая лепкава гадост и опитай пак! Той изправи и насочи носа нагоре.
— И Новия ни е загубил.
Изскочиха от облаците на височина тринадесет хиляди фута, в стръмно изкачване. Пилотът продължи нагоре, докато бомбардировачът почти загуби скорост, после намали ъгъла, но продължи да набира. Отдолу се стрелкаха самолети, от време на време по някоя ракета пукваше над облаците. Двеста и петдесет възела, изкачване.
— Какво, по дяволите, се туткаш на тая височина? — запита Коул. — Ще ни подпука някоя ракета!
— Търся дупка. Дошли сме тук, за да си пуснем бомбите. Сега вкарай в ред тая шибана система, за да не се мотаем тук цял ден.