И двата бомбардировача бяха изпратени срещу предполагаеми струпвания на военни камиони на източния край на Ханой. Коул предложи да се движат на около двадесет мили на изток от Северновиетнамската столица, за да могат да изстрелят ракетите по силно концентрираните в покрайнините на града вражески ракетни площадки. Носеха два СТАРМ-а на пилоните от вътрешната и два „Шрайк“-а от външната страна. Още докато бяха на палубата, Графтън внимателно беше разгледал белите ракети. СТАРМ бяха огромни, четиринадесет инча в диаметър, дълги петнадесет фута; тялото им съдържаше твърдо ракетно гориво, а бойната глава беше предназначена да поразява по-скоро с шрапнел, отколкото чрез взривната вълна. „Шрайк“ бяха по-малки, около осем инча в диаметър, дълги девет фута, направлявани от канарди — плоскости, наподобяващи крилца, монтирани по средата на цилиндричния фюзелаж.
— Изстрелвал ли си ракети досега? — запита Коул.
— Не и нощем.
— Когато тези стартират нощем, могат да те заслепят, ако гледаш навън. Даже и жълтите ще видят запалването, ако няма облаци. Цяло зрелище.
Първата ракета, която щяха да изстрелят, беше „Шрайк“ и се намираше на пети пилон на дясното крило. Пилотът хвърли поглед назад към пилоните от ляво, но в тъмата не можа да различи нищо. При все това, ракетите си бяха там, в готовност.
Всичко, което се искаше от двамата летци, беше да открият цел. Първият накъсан сигнал долетя зад тях от един локатор за управление на огъня — от типа, който НАТО кодирано наричаше „Файъркан“. Той ги откри и се залепи за тях. Джейк започна да криволичи насам-натам, за да не може едрокалибрената артилерия на „Файъркан“ да се прицели добре.
— Завий и погледни надолу — каза Коул.
Джейк остави бомбардировача на ляв завой и се взря в тъмнината, където трябваше да се намира вражеският радар. Видя проблясъци от дулата на големи оръдия, както и цели откоси трасиращи куршуми точно под самолета.
— Всички тия само вдигат шум — каза Коул. — Само едрокалибрените 85 и 100-милиметровите са прикачени за радарната мрежа и могат да ни уцелят тук горе.
Като променяше непрекъснато височината с около петстотин фута, Джейк се насочи обратно към заплануваната траектория. Отляво проблясваха бели светлини. Това трябваше да са едрокалибрени снаряди, които избухваха на предварително зададена височина.
Чу как бомбардировачите докладват, че са навлезли в противникова територия. Джейк погледна бордовия часовник. Сами и Заека закъсняваха с няколко минути.
Треперлива светлинка привлече вниманието му отпред.
— Май една СА-2 тъкмо се вдига — каза той на Коул и освободи ключа за активиране на оръжията. Знаеше, че съветските ракети СА-2 „земя-въздух“, които виетнамците обикновено използваха, бяха двустепенни и се управляваха от земята, понеже им липсваше активна себенасочваща глава. Докато изгореше първата степен, т.е. през първите седем секунди от полета, ракетата не се управляваше. Щом се стартираше втората, първата падаше долу и откриваше радиоприемник, монтиран върху опашката, където се получаваха командите от радара за насочване на зенитни ракети „Фансонг“.
„Фансонг“ беше името, дадено от НАТО на този тип радари за ракетно насочване. Щом системата за електронно противодействие на А-6 уловеше излъчванията му, се включваше предупредителна лампа и в ушите на Джейк зазвучаваше непрекъснат сигнал. Когато системата откриеше активно водене на ракетата, сигналната лампа започваше да мига, а звуковият сигнал се превръщаше в отривист вой.
Джейк зави надясно, за да увеличи ъгъла на засичане и същевременно наблюдаваше постоянната светлинка — малка, но ярка, далеч в тъмата под него. Ракетата летеше, но от „Фансонга“ все още не я командваха. След малко предупреждението върху таблото замига и той чу пищенето. Антирадарният индикатор отчете, че отпред и в ляво се намираше ракета „земя-въздух“, което той вече знаеше. Погледна натам и видя, че се вдига и втора ракета.
— Искаш ли да стреляме? — запита той Коул.
— Не, остави ги да похабят малко скъпи патрони, преди ние да си разкрием картите.
Джейк натисна няколко пъти бутона за диполните отражатели, за да обърка ония от „Фансонга“. Наблюдаваше издайническата светлина от изгорелите газове на ракетите и знаеше, че те летят със скорост около две хиляди мили в час. Трябваше да ги остави да се доближат, но не твърде много, а после ловко да ги избегне с маневра. Ракетите летяха твърде бързо, за да успеят да завият след него. Но да ги изчака далеч не беше лесно.
Когато вече нервите му не издържаха, натисна три пъти бутона за диполните отражатели и обърна самолета почти по гръб.