— Правя най-добрите мечове в земите около Разбито море — каза момичето, вдигна острието към очите си и светлината на стоманата огря потното ѝ лице.
— Баща ми казваше: „никога не се възгордявай“.
— Не става дума за гордост. Просто факт.
— Ще ми направиш ли нов меч?
— Не. Не мисля.
Онези, които бяха на върха на занаята си, често показваха липса на каквито и да е обноски, но нещо тук не беше наред.
— Имам пари.
— Не ти ща парите.
— Защо?
— Не ми харесваш.
Обикновено Трън не се церемонеше с нанесените ѝ обиди и винаги имаше готов отговор, но тази я свари напълно неподготвена.
— Ами… предполагам има и други места, откъдето да си набави човек меч.
— Безсъмнено.
— Отивам да търся тогава.
— Надявам се да намериш. Много дълъг меч. — Майсторът оръжейник от Шеста улица се наведе над наковалнята и издуха внимателно прахта от острието. — И като го намериш, да си го завреш отзад.
Трън грабна стария бащин меч и сериозно се замисли дали да не фрасне момичето по главата с плоската страна на острието, но размисли и тръгна към вратата. Аха да сложи ръка на дръжката, когато чу:
— Защо се отнесе така с брат ми?
Тази е луда. Нямаше друго обяснение.
— И кой е проклетият ти брат?
Момичето я изгледа навъсено.
— Бранд.
Името разтърси Трън като ритник в главата.
— Не говориш за Бранд, с който…
— Че кой друг Бранд? — Тя ръгна палец в гърдите си. — Аз съм Рин.
Сега Трън видя приликата и това я зашемети още повече.
— Не знаех, че Бранд има сестра… — проскимтя виновно тя.
Рин се изкиска присмехулно:
— Че откъде може да знаеш? Само една година прекарахте на един и същи кораб.
— Той въобще не ми каза!
— А ти пита ли?
— Естествено! Може да се каже. — Трън преглътна тежко. — Не.
— Цяла година на път. — Рин заби гневно острието обратно в жаравата. — Още не се е върнал и познай какво ми казва първо?
— Ъъ…
Тя започна да бъхти мяха така, както Трън някога бъхтеше главата на брат ѝ в тренировъчния квадрат.
— Трън Бату пробягала по греблата насред някакви елфическа руини. Трън Бату спасила живота му в стената от щитове. Трън Бату извоювала съюз, който щял да спаси целия свят. И тъкмо когато си казах, че чуя ли още веднъж името ти, ще му размажа физиономията, познай какво ми каза?
— Ъъ…
— Трън Бату не му проговорила и дума през целия път до дома. Трън Бату го отрязала като досаден мазол. Да ти кажа, след всичко, което той направи за нея, тази Трън Бату ми изглежда невероятна кучка. Та за това, не, не мисля, че ще ѝ направя…
— Я почакай малко — сряза я Трън. — Нямаш и най-малка представа какво се случи между мен и брат ти.
Рин остави мяха намира:
— Защо не ме просветлиш по въпроса?
— Ами… — Последното, което искаше в момента, е да задълбава наново раната, която тъкмо започваше да зараства. Не възнамеряваше да си признава, че се бе направила на глупачка, че се беше опарила и че се бе зарекла никога повече да не поглежда Бранд, да не говори дори с него, за да не се опари отново. — Всичко си разбрала погрешно, това е!
— Странно как теб винаги те разбират погрешно. И колко често трябва да започне да става това, докато осъзнаеш, че може би всъщност са те преценили правилно? — Рин извади стоманата от жарта и я положи върху наковалнята.
— Ти не ме познаваш — изръмжа Трън. Сега тя раздухваше като с мях гнева в гърдите си. — Не знаеш през какво съм минала.
— Безсъмнено всеки минава през трудности — каза Рин и вдигна чука. — Само дето някои ронят сълзи по тях в хубава, голяма къща, купена от татко им.
Трън разпери безпомощно ръце пред добре оборудваната ковачница в хубавата къща в подножието на Крепостта:
— Оо, виждам, двамата с Бранд едва свързвате двата края!
Рин замръзна с чука над главата си, мускулите на раменете ѝ заиграха, очите ѝ се стрелнаха към Трън и в тях имаше ярост. Толкова много ярост, че да я накара да отстъпи неволно назад, без да изпуска от очи вдигнатия чук.
Рин го стовари гневно на тезгяха, после свали ръкавиците и ги захвърли до него.
— Ела с мен.
— Майка ми умря, когато бях съвсем малка.
Рин я отведе извън градските стени. В подножието на хълма и с вятъра зад гърба им, откъдето миризмата на боклука на Торлби не притесняваше жителите на града.
— Бранд я помни малко. Аз не.
Някои от купчините боклук на бунището бяха затрупани още преди години и приличаха на обикновени, обрасли с трева могили. Други бяха отворени, вонящи и бълваха кости и мидени черупки, парцали и изпражнения на хора и добитък.
— Не спира да повтаря как му е казала да върши добро.
Един помияр изгледа подозрително Трън, сякаш се притесняваше да не му открадне находките и продължи да души из боклука.