— Баща ми умря в двубой с Гром-гил-Горм — промърмори Трън, в опит да се изкара изстрадала поне по отношение на изгубени родители. В действителност обаче в момента просто ѝ се повдигаше. От гледката на това място, но предимно от факта, че дори не знаеше за съществуването му — робите на майка ѝ имаха грижата за изхвърлянето на боклука. — Положиха го в Залата на боговете.
— И ти получи меча му.
— С изключение на топката на дръжката — изръмжа Трън, докато отчаяно се бореше да не диша през носа. — Нея Горм я получи.
— Късметлийка си, че имаш нещо от баща ти. — Рин не изглеждаше притеснена от вонята. — Ние от нашия не получихме много. Обичаше чашата. Ха, чашата, обичаше всичките чаши на света. Изостави ни, когато Бранд беше на девет. Една сутрин просто го нямаше. Но може би без него бяхме по-добре.
— Кой ви приюти? — попита с изтънял от смущение глас Трън. Очевидно губеше съревнованието по най-нещастно детство.
— Никой. — Рин замълча преди да продължи отново. — По онова време бяхме доста хора, живеещите тук.
— Тук?
— Ровиш на бунището. Понякога намираш нещо за ядене. Друг път нещо, което да продадеш. Зимите… — Тя сви рамене и потрепери. — Зимите бяха тежки.
Трън замига на парцали. Въпреки че лятото беше в разгара си, ѝ стана студено. Винаги бе смятала детство си за тежко. Сега осъзна, че докато тя се беше тръшкала в хубавата им къща за това, че майка ѝ я нарича с име, което не харесва, е имало деца, които са ровили в боклука за недооглозгани кокали.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото Бранд не ти го е казал, пък и ти не си попитала. Двамата с него просихме. Аз крадях. — Устните ѝ се изкривиха в горчива усмивка. — Но не и Бранд, беше се зарекъл да прави добро. Затова работеше. На доковете. В ковачниците. Навсякъде, където му даваха някаква работа. Бъхтеше се като куче и неведнъж отнасяше бой като такова. Аз се разболях и той се грижи за мен, докато оздравея. Разболях се пак и той пак ме измъкна от лапите на болестта. Не спираше да мечтае един ден да бъде воин, с място в екипаж на кораб, винаги заобиколен от братя по оръжие, по-близки от семейство. И отиде в тренировъчния квадрат. Трябваше да вземе назаем ризница и щит и всичко останало, да го изпроси от този или онзи, но накрая отиде. Работеше преди тренировките в квадрата, работеше и след тях, но дори след това, ако някой имаше нужда от помощ, пръв отиваше да помага. „Прави добро“, казваше Бранд, „и хората ще ти се отплащат с добро.“ Беше добро момче. Стана добър мъж.
— Знам това — изръмжа Трън. Старата болка пламна отново, още по-остра от натрупаната гузна съвест. — Той е най-добрият мъж, когото познавам. Това ми е пределно ясно!
Рин я изгледа неразбиращо:
— Защо тогава се държиш така с него? Ако не беше Бранд, аз отдавна щях да съм минала през Последната врата, ти също. Това ли заслужава той в отплата…
Трън осъзнаваше, че не беше права за някои неща, че може би не бе прозряла други, които трябваше и щеше да прозре, ако не мислеше само за себе си, защото се оказа, че са били под носа ѝ през цялото време, но търпението ѝ имаше граници.
— Я чакай малко, пазена в тайна сестро на Бранд. Може и да си ми отворила очите за това какъв самовлюбен задник съм, но двамата с него сме другари по гребло. Да, той беше до мен, когато имах нужда от него, но и аз бях до него, когато…
— Не става дума за това! За преди това говоря. Когато уби онова момче, Едуал.
— Какво? — стомахът на Трън се сви на топка. — Помня добре този ден. Бранд не направи нищо повече от това да си държи езика зад зъбите, точно като останалите.
Рин застина насреща ѝ с широко отворена уста.
— Вие двамата въобще говорихте ли за нещо през тази една година?
— Не и за Едуал, имай ми доверие!
— Естествено, че не сте. — Рин притвори очи и се усмихна, поклати глава, сякаш изведнъж всичко ѝ стана ясно. — Твърдоглавият глупак не обича да приема благодарности, колкото и да ги заслужава. Не ти е казал.
Трън, за разлика от нея, нямаше представа за какво говори.
— Проклятие, какво да ми каже?
— Той отиде да говори с отец Ярви. — Рин постави внимателно длан на рамото на Трън и го стисна. Заговори бавно, отчетливо. — Каза му какво е станало в квадрата онзи ден. Каза му, осъзнавайки какво ще му костват тези думи. Мастър Хъннан разбрал за това. И така Бранд изгуби мястото си в кралския поход, мястото си на воин, всичко, за което беше мечтал.
От гърлото на Трън се откъсна непознат звук. Задавено хлипане. Същият, какъвто чуваш, когато извиеш врата на пиле.
— Бранд е говорил с отец Ярви — изграчи тя.
— Да.
— Бранд ми е спасил живота. И затова е изгубил воинското си място.