Бранд пристъпи към нея и преглътна тежко:
— Така мисля.
Гледаше я право в устата. Гледаше я така, сякаш на устните ѝ имаше нещо много интересно и Трън се изплаши както никога досега.
— Какво правим? — Думите се изплъзнаха от устните ѝ, а гласът ѝ беше станал писклив, много писклив. — Искам да кажа, знам какво правим… мисля. — Богове, каква опашата лъжа, нямаше и най-малка представа. Прииска ѝ се Скифър да не бе наблягала толкова на битките с мечове и да я беше научила поне малко и на онова нейно любовно изкуство, или каквото там го наричаше. — Имах предвид, какво правим сега, когато знаем, сещаш се…
Той постави нежно палец на устните ѝ:
— Млъквай, Трън.
— Ясно. — Осъзна, че ръката ѝ беше между двама им, все едно се канеше да го изблъска назад. Блъскането на хора ѝ беше станало втора природа, особено него. Насили се да я отпусне и я постави внимателно на гърдите му. Молеше се да не я усети как трепери.
Той пристъпи още по-близо и Трън едва се удържа да не побегне, после я напуши смях и тя изхълца, но успя да го потуши и в следващия момент устните му докоснаха нейните. Много нежно, едва-едва, отъркаха се в нейните на едра страна, после на другата. Трън осъзна, че е облещила насреща му очи и побърза да ги затвори. Не знаеше къде да дене ръцете си. За момент беше скована, сякаш беше от дърво, но постепенно се отпусна.
Носът му побутна леко нейния, гъделичкаше.
Той простена гърлено и тя направи същото.
Притисна устната му в своите и я подръпна леко, плъзна нагоре ръката си, обви я около врата му и го притегли към себе си и тогава зъбите им се блъснаха едни в други и двамата се дръпнаха смутено назад.
Нищо особено като целувка. Нищо общо с това как си го бе представяла, а боговете ѝ бяха свидетели, че бе прекарала доста време във въображение, но въпреки това усети, че цялата пламти. Сигурно заради тичането до тук. От друга страна, беше тичала неведнъж, но никога досега не бе изпитвала подобно чувство.
Отвори очи и видя, че той я гледа. С онзи негов поглед, през провисналите пред лицето му кичури коса. Това не беше първата ѝ целувка, но всички предишни сега ѝ изглеждаха като детска игра. Тази беше толкова различна от тях, колкото тренировката в квадрата се различаваше от истинска битка.
— О — изграчи тя. — Това… не беше никак зле.
Тя свали ръка от пръстите му, сграбчи го за ризата и го притегли обратно към себе си. Забеляза устните му да се извиват в усмивка и на свой ред се усмихна…
Нещо изтрополи от другата страна на вратата.
— Рин — прошепна Бранд и като по сигнал, двамата хукнаха през глава. Прелетяха през коридора като двама крадци, спипани в чужда къща, сбутаха се нагоре по стълбите, хилеха се като побъркани, докато влитаха в стаята. Бранд затръшна вратата, после двамата облегнаха гърбове на нея и започнаха да натискат така, все едно една дузина гневни ванстерландци напираха от другата ѝ страна.
Зачакаха в сянката, задъхани.
— Защо побягнахме? — прошепна отново той.
— Не знам — отвърна шепнешком Трън.
— Мислиш ли, че тя ни чу?
— И какво, ако е? — попита на свой ред Трън.
— Не знам.
— Това значи е стаята ти, а?
Той се изпъчи и се нахили като крал, извоювал важна победа на бойното поле:
— Имам стая.
— Я, какъв знатен жител на Торлби си станал. — Трън закрачи в кръг, оглеждайки стаята. Не отне дълго време. В единия ъгъл имаше легло от проста дървена рамка и сламена постеля с протритото одеяло на Бранд върху нея. В друг от ъглите стоеше с отворен капак сандъкът с вещите на Бранд, а до него на стената беше подпрян мечът, някога притежаван от Одда. Но освен това в стаята няма нищо — просто голи дъски на пода, голи стени и много сенки по ъглите. — Понякога не ти ли се струва, че си се престарал с обзавеждането.
— Още не е завършена.
— Още не е започната — отвърна тя и завършила обиколката, застана отново пред него.
— Ако не е с каквото си свикнала в двореца на императрицата, да не те задържам.
Трън изсумтя:
— Живях под преобърнат кораб с четиридесет мъже. Мисля, че мога да понеса още малко от стаята ти.
Той не откъсваше очи от нея. Същият поглед. Някак жаден, но и уплашен.
— Оставаш, значи?
— Нямам важна работа.
В следващия момент отново се целуваха, по настъпателно този път. Трън повече не се тревожеше за сестрата на Бранд, нито за майка си, нито за каквото и да било друго. В мислите ѝ бяха само неговите и нейните устни. Но само като за начало. Скоро и други части на телата им започнаха да дават знак за присъствието си. Зачуди се какво е това, което я притискаше в бедрото и протегна ръка надолу, за да провери и тогава разбра какво точно я притискаше в бедрото и не се сдържа да не се дръпне назад, от което се почувства така неловко и така изплашена, но същевременно така разгорещена и възбудена — просто нямаше представа какво ставаше с нея.