— Богове — промърмори Бранд, вдигна поглед към тавана и замига очаквателно, но те вече бяха чули молбите му, нали, бяха я довели в леглото му? Не можеше сега да ги моли да я изкарат от там.
Трън изхърка мощно и подскочи в леглото. Протегна се, със стиснати юмруци и разперени пръсти на краката и потрепери. Изсекна се през едната ноздра и изтри сопола с опакото на ръката си, после с опакото на другата разтърка очи и махна сплетената коса от лицето си. Тогава замръзна на място и се огледа рязко в двете посоки с широко ококорени очи.
— Добро утро — каза Бранд.
Тя го зяпна:
— Не е било сън, значи?
— Не мисля. — Кошмар може би.
Спогледаха се.
— Искаш ли да си тръгвам? — попита накрая тя, след известно мълчание.
— Не! — викна Бранд, по-силно и невъздържано, отколкото му се искаше. — Не. Ти искаш ли да си тръгваш?
— Не. — Тя се надигна бавно, седна и кльощавите ѝ колене щръкнаха срещу него, после се загърна в одеялото и се прозя широко.
— Защо? — Бранд осъзна какво казва, едва след като го каза. Тя замръзна на място, с широко отворена уста. — Така де, вчера вечерта не мина много гладко, нали?
Трън трепна и стисна очи, все едно я беше зашлевил:
— Сега пък какво съм направила?
— Ти? Не! Ти нищо… за себе си говоря. — Не беше сигурен за какво точно говореше, но не успя да си затвори устата. — Рин ти е казала, нали?
— Какво да ми е казала?
— Че собственият ми баща не ме искаше. Че собствената ми майка не ме искаше.
Трън сбърчи чело:
— Мислех, че майка ти е умряла.
— Същата работа, нали?
— Не. Не е.
Но Бранд дори не я чу.
— Израснах, ровейки в боклука на бунището. Трябваше да прося, за да изхранвам сестра си. Пренасях кокали, като роб. — Не беше мислел, че някога ще го каже. Нищо от това, на никого. Но просто не можеше да спре пороя от думи, надигнал се в гърлото му.
Трън затвори рязко уста:
— Бранд, аз съм задник. Но що за задник трябва да съм, че да те смятам за нищожество заради това? Ти си добър човек. Надежден човек. Всеки, който те познава, го знае. Кол те боготвори. Рълф те уважава. Дори отец Ярви те харесва, а той не харесва никого.
Бранд замига недоумяващо:
— Та аз почти не говоря с хората.
— Но слушаш, когато другите говорят! Освен това си красив и добре сложен, както Сафрит не спря да ми повтаря.
— Така ли?
— Двете с майка Скаер прекараха цял следобед в обсъждане на задника ти.
— Ъ?
— Можеш да имаш всяка, която пожелаеш. Особено сега, когато вече не живееш на бунището. Загадката в случая е, защо искаш мен.
— Ъ? — Въобще не си беше представял, че и тя като него може да изпитва несигурност. Обикновено беше уверена във всичко.
Трън придърпа одеялото около раменете си и заби поглед в босите си стъпала. Устните ѝ се изкривиха от отвращение:
— Аз съм себична.
— Ти си… амбициозна. Харесва ми това у теб.
— Вечно съм намусена.
— Забавна си. И това също ми харесва.
Тя докосна внимателно белега на едната си буза:
— Грозна съм.
Изведнъж Бранд усети гневът да се надига с клокочене в гърдите му, толкова горещ, че го свари неподготвен:
— Кой? Кой го казва? Първо, защото не е вярно и второ, защото ще му избия зъбите!
— И сама мога да му ги избия. И точно там е проблемът. Не съм… знаеш. — Тя извади ръка изпод одеялото и се почеса с нокти по остриганата половина на главата. — Не съм момиче като останалите. Нито жена. Никога не съм била. Не ме бива в…
— В какво?
— В това да се усмихвам, или, знам ли, да шия.
— Нямам нужда да ми шиеш каквото и да било. — Той се смъкна от капака на сандъка и коленичи до леглото пред нея. Изведнъж тревогите му започнаха да отшумяват. Нещата между тях се сринаха веднъж и той нямаше да позволи това да стане отново. Не и заради страха му да ѝ проговори. — Желая те още от Първия сред градовете. Че и отпреди това може би. — Протегна ръка и я постави върху нейната, отпусната на леглото. Нескопосано от негова страна може би, но откровено. — Просто не мислех, че някога ще те имам. — Вгледа се в лицето ѝ и затърси верните думи. — Гледайки те в момента и разбирайки, че ти също ме искаш, ме кара да се чувствам… така, все едно… все едно съм спечелил нещо.
— Нещо, което никой друг не би поискал — промърмори тя.
— Какво ме е грижа какво искат другите? — Гневът се прокрадна отново в гласа му и я накара да вдигне очи. — Щом са такива глупаци, да не видят, че си най-добрата жена в земите около Разбито море, толкова по-добре за мен, прав ли съм? — Бранд млъкна, усети лицето си да пламва и си помисли, че отново беше развалил всичко.
— Това може би е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. — Тя протегна ръка и отмести кичурите коса, паднали през лицето му. Допирът ѝ беше лек като перце. Не беше предполагал, че е способна на такава нежност. — Не че някой някога ми е казвал нещо хубаво, но все пак. — Одеялото се изхлузи надолу и оголи рамото ѝ и той постави ръка на него, после я плъзна надолу, оттам назад по гърба, кожата ѝ беше така топла и гладка и…