Избран щит
Крепостта на Торлби не беше място, свързано с хубави спомени за Трън. При последното си посещение беше назована убиец, окована във вериги и отведена в тъмницата. Преди това беше, за да види за последен път баща си, положен блед и студен под купола на залата. Майка ѝ хлипаше до нея и тя вдигна поглед към непреклонните лица на върховните богове и разбра, че молитвите ѝ са били напразни. Тогава трябваше да преглътне гнева си, гневът, който все още гореше в гърдите ѝ. Тя стисна в ръка кесийката с костите на баща си и изгледа навъсено високите порти на Залата на боговете.
В двора, под клоните на вековния кедър, няколко момчета се обучаваха. Също като нея някога в квадрата. Оръжейникът изкрещя заповедта и те се спуснаха като един и скалъпиха на две-на три стена от щитове. Толкова млади бяха. И така мудни и нескопосани. Докато Кол я водеше през двора, Трън все още не можеше да повярва, че някога е била като тях.
— Ти ли си Трън Бату?
Един възрастен мъж седеше в ъгъла на двора, независимо от топлото време, увит в дебела, черна кожа с дълъг животински косъм, прегърнал изваден от ножницата меч. Беше толкова съсухрен, прегърбен и блед, че въпреки златния обръч на главата му, на Трън ѝ отне известно време да го разпознае.
Тя коленичи до Кол и сведе поглед към тревата:
— Да, кралю мой.
Крал Удил се покашля:
— Чух, че невъоръжена си убила седем мъже и така си ни извоювала съюз с императрицата на Юга. Не повярвах на това. — Той я изгледа от глава до пети с присвити, влажни очи. — Сега започвам да вярвам.
Трън преглътна тежко:
— Бяха само петима, кралю мой.
— Само петима, казва тя! — Той се изкиска дрезгаво към един от възрастните воини около себе си. Неколцина докараха половинчати усмивки. Но повечето свъсиха още по-силно вежди. Нямаше подвиг, който да я издигне в очите им, все още им беше под достойнството да я погледнат дори. — Харесваш ми, момиче! — каза кралят. — Някой ден трябва да се упражняваме заедно в квадрата.
Така значи, може да се упражнява с него в квадрата, но да не си и помисля да се бие за него в битка. Трън отново сведе поглед — не искаше да видят гнева в очите ѝ и да я изпратят на второ посещение в тъмницата.
— За мен ще е огромна чест — успя някак да каже.
Удил се задави в кашлица и се загърна в кожата.
— Веднъж само да започнат да действат отварите на пастора ми и ме отърват от тази болест. Кълна се, понякога имам чувството, че тия горчилки с вкус на говна само ме изнемощяват още повече.
— Отец Ярви е много умел лечител, кралю мой — отвърна Трън. — Без неговите мъдрост и познание щях да съм мъртва.
— Ъхъ — промърмори Удил и зарея поглед в далечината. — Надявам се познанието му скоро да проработи и за мен. Трябва да тръгвам на север и да дам урок на ванстерландци. Трошачът на мечове ни отправя въпрос. — Гласът му се сниши до дрезгав шепот. — Какъв е отговорът ни?
— Стомана! — изсъска Трън и воините около краля повториха думата като един.
Бледата ръка на Удил се разтрепери, докато притискаше още по-силно меча към гърдите му и Трън си помисли, че скоро нямаше да влезе с краля в квадрата.
— Стомана — въздъхна на свой ред той, сгуши се в кожата и влажните му очи се приковаха обратно в децата в квадрата, все едно беше забравил за присъствието на Трън.
— Отец Ярви ни чака — промърмори Кол. Поведе я нататък през двора, после през един мрачен коридор и дълго стълбище в другия край. Постепенно шумът от тренировката в двора заглъхна и остана само този от ехото на стъпките им.
— Всичко наред ли е с Бранд?
— Аз пък откъде да знам това? — отвърна троснато Трън и съжали на мига. — Съжалявам. Надявам се, че е.
— Двамата с него… — Кол ѝ хвърли един многозначителен поглед. — Знаеш…
— Не знам какво сме двамата с него — сопна се отново Трън и за пореден път съжали. — Съжалявам.
— Скучаеш, а?
— Бездействам — изръмжа тя, — докато други вършат подвизи.
Настроението ѝ беше мрачно от дни и презрението на воините от свитата на Удил не допринесе с нищо за оправянето му. В последно време нямаше нищо за вършене, освен да седи и да се тревожи. За това, че Бранд няма да я иска повече когато се върне, за това, че тя може да не иска него, когато той се върне, или пък, че просто няма да се върне. Измъчваха я повече съмнения и тревоги отпреди нощта, която прекара в леглото му и не можеше да направи нищо по въпроса.
— Проклети мъже — промърмори под нос. — Без тях щяхме да сме далеч по-добре.
— Аз пък какво съм направил? — възмути се Кол.
— Ти не се броиш — усмихна му се Трън и разроши косата му. — Все още.