Когато излезе навън, останалите вече палеха къщите. Жената простена тихо при вида на мъртвия възрастен мъж. И още веднъж, когато сламеният покрив на колибата ѝ пламна. Бранд не знаеше какво да каже, нито на нея, нито на останалите, пък и по принцип беше от мълчаливите, затова замълча. По бузите на едно от момчетата потекоха сълзи докато поднасяше факлата към поредния сламен покрив, но го направи въпреки това. Скоро въздухът се изпълни с миризмата на дим, отвсякъде се чуваше пукот и пращене на дърво, огънят се разрастваше и вятърът понесе горяща слама из въздуха.
— Къде е смисълът във всичко това? — промърмори под нос Бранд.
Раук продължаваше да разтрива рамото си.
— Един роб. — Сордаф се изплю гневно на земята. — И няколко наденици. Нищо и никаква плячка.
— Не сме дошли за плячка — каза мастър Хъннан и смръщи още повече чело. — Дошли сме да свършим каквото трябва.
А Бранд стоеше, стиснал края на въжето и гледаше как селото гори.
Ядоха сух хляб в пълно мълчание, после легнаха на студената земя без никой да продума и дума. Още бяха във Ванстерланд и не можеха да си позволят да палят огън. Всеки бе насаме с мислите си. Един за друг потайни и непознати.
Бранд чакаше първите лъчи на зората — първите сиви петънца по черните облаци на хоризонта. Не можеше да заспи. Не спираше да мисли за възрастния мъж в селото. И за момчето, което плачеше, палейки сламени покриви. Заслуша се в дишането на жената, която сега беше негов роб. Негова собственост, просто защото беше вързал въже на шията ѝ и изгорил къщата ѝ.
— Ставай — изсъска ѝ той и тя се изправи бавно. Не можеше да види лицето ѝ, но по това, как бяха увиснали раменете ѝ, отгатна, че за нея повече нищо не беше от значение. Сордаф беше на пост, духаше в месести шепи, потриваше длани и пак духаше в шепи.
— Отиваме за малко натам. — Бранд кимна към гората.
Сордаф се ухили:
— Напълно те разбирам. Мразовита нощ е.
Бранд му обърна гръб и тръгна към дърветата. Подръпна въжето и усети жената да повлича неохотно крака след него. Навлязоха сред дърветата и продължиха през гората без да продумат. Вървяха, съчките пукаха под краката им и така, докато лагерът не остана далеч назад. Отнякъде избуха бухал и Бранд клекна в храсталака и дръпна жената до себе си. Зачака, но наоколо нямаше никой.
Не беше сигурен колко време отне, докато стигнат другия край на гората, но когато излязоха от дърветата, майка Слънце беше бледо сиво петно на хоризонта. Извади кинжала, който му направи Рин и преряза внимателно въжето около врата на жената.
— Хайде, тръгвай — каза ѝ, но тя не помръдна от място. — Тръгвай. — Той ѝ посочи накъде.
Тя направи крачка и погледна назад, после втора, сякаш очакваше, че това е някакъв номер. Но Бранд не помръдна от място.
— Благодаря — прошепна жената.
Лицето на Бранд се изкриви в болезнена гримаса:
— Не заслужавам благодарността ти. Просто си върви.
И тя хукна. Бранд я гледа как препуска през глава в посоката, откъдето бяха дошли, през мократа от роса трева, надолу по полегатия склон. Когато майка Слънце се изкачи още малко на хоризонта, видя в далечината Рисентофт — черно, още тлеещо петно насред зелената земя.
Помисли си, че преди войната селото сигурно е изглеждало точно като Холъби.
И сега отново изглеждаше като него.
Замръзнали езера
Кралската свита спря над лагера, покрит от пелената на ситния ръмеж. Хилядите огньове се простираха навред под притъмняващото небе. Ситните светлинки на факлите в ръцете на воините на Гетланд пълзяха към низината. Трън скочи от седлото и подаде ръка на кралицата. Не че Лейтлин се нуждаеше от помощ, тя беше два пъти по-добър ездач от нея, но Трън просто искаше да бъде полезна с нещо, каквото и да било.
В песните избраният щит защитава кралицата си от наемни убийци, разнася тайни послания в смъртна опасност, или се бие в двубои от чийто изход зависи съдбата на цели народи. Досега трябваше да се е научила да не ги приема много на сериозно.
През почти цялото време се чувстваше изгубена сред легионите от роби и прислужници, които се влачеха след кралицата като опашка на комета. Обсаждаха я отвсякъде с хиляди въпроси, на които тя винаги имаше отговор, дори когато кърмеше наследника на трона. Удил може и да седеше на Черния трон, но на Трън ѝ бяха достатъчни едва няколко дни в компанията на Лейтлин, за да осъзнае кой всъщност управляваше Гетланд.
Нямаше и следа от непринудената дружба с Виалайн. Нито откровени разговори, нито молби да се обръща към нея с името ѝ. Лейтлин беше два пъти, че и повече, по-възрастна от нея. А също така съпруга, майка и ненадминат търговец. Господарка на огромно домакинство, властна и сдържана, колкото красива, толкова и умна. Беше всичко, което се очаква от една жена и повече от него. Всичко, което Трън не беше.